за да споделяме своите впечатления...

четвъртък, 15 май 2014 г.

Мемфис, или назад по течението

И така, тръгваме на Юг. Едно дълго заканвано пътешествие към Нови Орлеан, което става възможно, в духа на екзистенциалната психология, след задаването на въпроса, "Какво бихте направили, ако ви остава само месец живот в тази страна?" :-) С приятеля ми от Нешвил Брендън планираме да се спуснем до Мемфис, на Мисисипи, после на Юг през щата Мисисипи, и накрая да прекараме три дни в града на Делтата. Тръгвам с очаквания, които очаквам да се опровергаят - главата ми е пълна с миш-маш от "Хъкълбери Фин" (макар и той да плава по на север, "Квартеронката" на Майн Рид, "Гейбриъл Найт" (култова компютърна игра-главоломка за вуду в Нови Орлеан), историята на робството и пр. Но да видим! На път!
Пътуваме с кола под наем. Пристигаме в Мемфис.
"Then I'm walking in Memphis
I was walking with my feet ten feet off of Beale
Walking in Memphis
But do I really feel the way I feel?"
"Разхождам се из Мемфис
Вървя на десет крачки от Бийл
Разхождам се из Мемфис
Но дали се чувствам така, както чувствам?"
Къде се разхожда, Шер? Бийл Стрийт: препоръчаха ни я като легендарно място на клубове с блус музика. За съжаление се оказа, че улицата е дълга един блок (разстоянието между две пресечки). В Нешвил Главната улица ("Бродуей") с клубовете за кънтри музика е два блока и аз я мислех за твърде къса. Но се оказа, че и в Мемфис безогледно е вършало "Градското обновление" (Urban Renewal). По идея това е вълна в градоустройството в САЩ за обновяване на центровете на градовете, които много често са били бедни и несанитарни квартали, "наследени" от чернокожите американци след изнасянето на децата на европейските имигранти към предградията в края на 40-те до 60-те години. Белите се изнасят на вълната на евтините държавни ипотеки и безплатно университетско образование, които се полагат на ветераните от войната. Според една политическа теория, в масовите войни на XX век елитите печелят подкрепата на масите (пушечното месо и роботите от плът във фабриките) с обещанията за пълни граждански и социални права. Един вид, "помогнете и всички ще участваме в победата". Така след ПСВ се разширяват политическите права (всеобщо гласуване), а след ВСВ се създава Държавата на благоденствието. В САЩ изключени от този процес остават небелите американци.
Та "Градското обновление" на практика е разрушаване на центъра на града (бедняшките квартали), строеж на магистрали, паркинги, големи обществени и бизнес сгради. Градът е за работа, къщата - за почивка, а молът - за пазаруване и забавление. Това разделение на функциите (убийствено за градския живот) е кредото на Градското обновление. А модернизмът е едновременно архитектурният стил и начинът на мислене/действие, създал новия град - за гледане от птичи поглед и от кола, но не и от улицата. Реално граждани остават малцинствата в САЩ, живеещи в пояса между предградията и ситито, в сянката на издигнатите във въздуха "експресни  магистрали" (express highway), по които белите хвърчат между продукцията и консумацията на средната си класа. Последна скоба за този абзац: сигурно сте чували, че на ескимоски имало примерно десет думи за сняг. На американски има доста думи за автомобилни пътища (highway, expressway, freeway, toll road, interstate, parkway, turnpike - това е само за магистралите).
На Бийл Стрийт влязохме за обяд в едно от блус-заведенията. На дневна светлина не беше  романтично, но атмосферата се усещаше. Стените бяха вишневи, имаше корнизи по ъглите, еклектична колекция от картини. Усещаше се дълбоко набита миризма на хора, мазни и люти манджи, метал и дърво в музикални инструменти. Метр д'отелът (?) ни показа плакети на стените с имена на видни гости. Запомних "Пърл Джам" - другите бяха американски знаменитости от спорта и музиката. Признавам, с българската ми мнителност не бях много щастлив от избора на място за обяд. Като ходите в Париж не обядвате на "Шанз Елизе", нали? Цените не бяха високи - все пак туризмът има друг смисъл във вътрешността на САЩ. Както зяпах с необяснимо напрежение сервитьорката - пълничка млада негърка, а тя разпитваше вежливо откъде сме, изведнъж помоли Брендън за препоръка къде да заведе приятеля си в Нешвил. Напрежението ми се свлече и осъзнах, че съм държал в съзнанието си някакво абсурно очакване местната жена да е нещо сборно от черната прислужница от "Том и Джери", на която никога не й се вижда лицето, с "негърски" акцент и граматика, и достолепна черна дама със старомодна шапка и жълт чадър. Предразсъдъци, стереотипи. И това след почти четири години живот в САЩ!
След обяда отидохме до основната ни цел в града - Националния музей на борбата за граждански права. Музеят се намира в мотела "Лорейн", където през април 1968 е убит Мартин Лутър Кинг. Много добре измислен и направен музей. Може би ден е необходим за внимателното му обхождане, защото помещенията му разказват истории - текстове, мултимедиа, предмети - от началото на Робството до наши дни.
За съжаление богатството на Запада се основава на нечовешка експлоатация. Не, че е изненада, но е отрезвяващо да го видиш. Новият свят е приказно богат, но богатствата му са добиват трудно. "Триъгълната атлантическа търговия" - от Европа към Африка се изнасят ром, дрехи и оръжия. С тях се купуват хора - роби. Робите се изнасят в Америка. В Америка робите добиват суровини: памук, захар, тютюн. Тези суровини се изнасят за Европа, където се правят ром, платове, оръжия. И, разбира се, това е крайната дестинация и крайната фаза на създаване на почти цялото богатство от "Новия свят". Вампирския ген на трансатлантическата търговия, която в наши дни има нови прераждания... По около 4 милиона роби са пренесени в Бразилия и към Карибите. Половин милион в Тринадесетте колонии. Англия "регулира" търговията с роби. На робските кораби има нормативи за подреждането ("stow", думата за багж в самолетите днес) на робите; например един мъж-роб се помества в 6 на 1 фута и четири инча (1.80 на 0.40 метра). Търговците претоварвали корабите, та се налагало да има правила. Рационалността на англичаните когато правят мерзости е вбесяваща - спомних си как организират нашествието в Испания (веднага след разгрома на Великата армада) под формата на акционерно дружество, където възръщаемостта идва от очакваната плячка и ретрибуции. В Африка робите били събирани в лагери около пристанищата на европейците. Земляците се разделяли, за да не планират бунтове; жените и мъжете отделно. Реално в такъв лагер трудно можеш дори да разбираш останалите. От Африка обикновено робите първо минавали през други, аклиматизационни лагери на Карибите - нещо като ГУЛАГ, в който да изкарат всички болести на Европа и Америка и да се научат да се подчиняват. Докъм една трета от робите загиват между пленяването и плантациите. Различните европейски държави имали специфични политики, но за това ще разкажа като стигна до Нови Орлеан.
Собствеността върху хора и търговията с тях остава един от най-големите елементи от американската икономика чак до Гражданската война. Един роб към 1860 е струвал средно 300,000 долара по днешни цени (колко цинично звучи). Тоест, стабилна инвестиция, която трудно можеш да си позволиш да загубиш. Бизнесът с роби имал и голям мултипликатор - покрай него се развивали застраховане, банково дело, транспорт, охранителна дейност.
(Из музея). Пред експонат-реплика на изгорен автобус от "Лятото на свободата" (1964 г., бели и черни младежи пътуват през Юга с автобуси "Грейхаунд", за да разбият сегрегацията, тълпи издевателстват над тях на всяка спирка, няколко убити) имаше пано с копие от вестник от ГДР. Заглавието - "Нацисти бият хора в САЩ". Това ми напомни тарикатско-затапващата ирония към критиците на САЩ, "Защо биете негрите?" Но този въпрос е бил доста важен. В историята на движението за граждански права се подчертава ролята на външната политика за реформите на Кенеди и Джонсън. Вкратце, в борбата със СССР за влияние върху новоосвободените държави (Третия свят) САЩ са в много неудобно положение, защото собственото им не-бяло население е третирано като не-граждани. Само за един кратък период след Гражданската война, т.нар. Реконструкция (1865-1877), когато войската на Севера окупира Юга, черните американци имат реални политически права. Една графика показваше броя черни депутати в щатски законодателни органи в Юга. Около 1800 души веднага след войната. После спад до няколко десетки - и така до 1965. После пак към 1800. Обяснението - след изтеглянето на войските на Севера, южняците решават, че просто не искат да живеят заедно с черните. В социално отношение създават апартейд - всичко отделно, от чешмичките до училищата. Политически, ограничават черния вот до няколко процента чрез такси за изборите, образователен ценз (било е строго забранено да се дава образование на робите) и заплахи. Например, имаше една снимка на обесено чучело с надпис "Този нигър гласува". Имаше списъци и с градските бунтове преди ВСВ. Знаех за черните бунтове през 60-те, но тези бяха по-ранни. Не е било рядкост белите да устройват погроми над група, която ги дразни. (Впрочем е пословута Битката за Бризбейн между американци и австралийци през ВСВ, когато "съюзниците" се бият по улиците на града). Тази система се нарича "Джим Кроу", по името на герой от водевили, в които бели с боядисани с вакса лица имитират негри; там Джим Кроу плете интриги, които разделят хората. Сегрегация/разделение - Джим Кроу. Простонародно.
Причината този ред да съществува чак до 1964 е, че американците харесват свободата като правене на който каквото иска. В тази огромна и приказно богата страна в продължение на векове наистина е било възможно всеки да прави каквото си иска. Така отделните щати могат да правят неща, които изглеждат абсурдни или неморални за други щати. И днес в политиката им говорят за "щатски права". В началото ми беше загадка защо свободолюбиви хора като Рон Пол казват, "стига толкова държавна намеса, да оставим този въпрос на отделните щати". Нима щатският парламент не е пак налагане на колективна воля над свободния индивид? Този парадокс се обяснява лесно когато се сетиш, че тези "свободолюбиви хора" са концентрирани в определени щати и че те очакват, че себеподобните им ще вземат по-"правилни" решения от федералното правителство.
Движението за граждански права не е стихийно. Може би сте чували за Роза Паркс, как седнала в автобуса в сектора за бели и отказала да стане, как я арестували и оттам тръгнали протестите. Това са героични истории, а американците обичат героите, но всъщност всичко е било стратегия. Роза Паркс е обучен community organizer, организатор на общности, и сядането й е било планирано като част от кампанията по десегрегация. Движението за граждански права е може би най-влиятелното заедно с профсъюзното движение в САЩ, за демократизирането на американското общество. То се състои едновременно от много силни местни ненасилствени протести, базирани на черните църкви и колежи, на американската съдебна система, която е лесно достъпна за гражданите (все едно всеки да може да сезира Конституционния съд в България) и на подкрепата на част от елита на Демократическата партия, който решава да направи рязък завой поради общественото мнение извън Юга и поради борбата със СССР. С отмяната на законите за сегрегацията американската политика се преобръща - до 1964 Южните щати гласуват ан блок за демократите. Кенеди печели с Юга, с гласовете на католиците (напр. Илинойс-Чикаго) и на градските машини на ДП. Когато Джонсън подписва Закона за гражданските права, споделя "Загубихме Юга за едно поколение". Оказва се оптимист. Оттогава Югът почти винаги почти монолитно гласува за републиканци.
Част от музея е и общежитието на другата страна на улицата, от което е стрелял атентаторът. Стрелял е от банята. По време на движението са убити доста черни (а и бели) активисти, включително лидери, а много черни църкви са били подпалени. Не е било пълна изненада, макар и шокът да е бил голям. Но и Мартин Лутър Кинг минава към по-сериозни и може би по-опасни проблеми след 1965. Той бързо разбира, че политическите свободи без икономически възможности (разбирай, справедливост) не носят много по-добър живот. През 1968 той вече протестира против войната и за икономически права. В Мемфис е, за да марширува в стачката на работниците от чистотата.
В музея Кинг се появява за първи път преди протестите около Роза Паркс (1955 г.). Направи ми впечатление, че всъщност организаторите го канят за "говорител" (spokesman) на протестите. Като видях това, първата ми реакция беше, "Аха, те го канят за говорител, а той по-късно става лидер". След няколко зали с информация обаче осъзнах, че той наистина е говорител. Всяка акция, всеки протест, всяка стратегия, се прави от местна организация. Например, в Бирмингам (Алабама) решават да направят протест срещу шефа на полицията. Всички решения се взимат от местната организация. Тя кани д-р Кинг (или друг "говорител") да говори от името на протестиращите. Но той не е лидер. Затова такива говорители са обикновено свещеници (Кинг е свещеник, доктор е по богословие). А черните църкви са прочути с красноречивите, пламенни и социалноангажирани свещеници. Ние може би сме свикнали да приравняваме Кинг с движението, но той не го направлява. Той наистина е глас. Впрочем, може би нашето българско понятие за лидер е по-близо до "шеф" отколкото американското. Основен принцип на лидерството е да водиш с пример, а не със заповеди.
Скъпи читатели, съжалявам, но не посетихме "Грейсланд", дома на Елвис в Мемфис. Може да останете с мен за следващата дестинация или да отидете при Краля сами. До скоро!
"Saw the ghost of Elvis on Union Avenue
Followed him up to the gates of Graceland
I watched him walk right through".

Няма коментари:

Публикуване на коментар