за да споделяме своите впечатления...

сряда, 5 октомври 2011 г.

Нитове, болтове и гумени ботуши: Американски прагматизъм

Мисля, че това не е стереотип. Прагматизмът изглежда много съществена част от културата на гражданите на САЩ. Те много държат на лесното, здравото, простото, работещото. Твърде често това изглежда също грозно, тежко, странно. Американците говорят по-скоро за "efficiency" ("икономичност"), отколкото за прагматизъм, макар да знаем, че прагматизмът като философия е възникнал точно тук. Пиер Бурдийо (когото чета в момента) би казал, че за американците функцията е много по-важна от формата. Понякога това е добре. Тук изобилства от предмети за бита с хитроумна функционалност. Обслужването на клиенти е бързо и просто. Общуването е леко поради липсата на условности. От друга страна, често прагматизмът преминава в комични крайности. Тук публикувам снимки, в които може да видите такива примери.


Това е метрото в Чикаго, мотриса отвътре. Здраво, стабилно. Изглежда "по-чугунено" и от мотрисите на метрото в София. Имайте предвид, че новите вагони се правят по същия начин.






Това са снимки от метростанциите. Нитове и болтове безкрай... Самата идея метрото да минава отгоре, над улиците, е шумен израз на прагматизма и икономичността.
























Каква въпиюща сива грозота...






Пожарна стълба (вляво). В Чикаго законът е да има винаги два изхода от едно помещение. Често стълбите са по фасадите на сградите. В Айова видях стълба, излизаща от прозореца на втория етаж на фасадата на къща, над централния вход. Стълбата на снимката е много стара и много чугунена. До нея е пожарен кран. Такива са навсякъде в Чикаго. В Нешвил са малко по-високи и издължени. Трябва да са от 1950-те. Защо да се сменят, като са си ОК?


Пожарният камион - червен паралелепипед. Защо им е на пожарникарите елегантност?








Пощенска кутия - US Mail. Отново 1950-те?





Следват любимите ми.





Къщи със замазка само на фасадата - 99% от къщите в Чикаго. Още по-любопитно е, че това се прави и при ъглови къщи като тази. Все едно има строга прагматична процедура - да се мажат само фасадите. Но процедура вече значи някаква форма, надделяваща над здравия разум.







Дамски ботуши. Когато вали, поне половината дами в университета носят гумени ботуши. И не просто ботушки или ботички, а баш ботуши за бъркане на цимент. Зелено и черно - основни гумени цветове. Важното е да пазят от мокрене...








Личният ми фаворит: дървени стълбове! Американците ползват дървени стълбове за електричеството. Този е специално издание. Предишният се е счупил (не е за чудене) и понеже не е практично кабелите да се откачват от него и закачат за новия, просто са прикачили парче от стария стълб на новия. Важното е да е икономично и бързо. Нали?





Тези примери са весели, но имат и тъмна страна. Може би забелязвате, че много от тях са свързани с обществени блага като метро, пощи, пожарни и електричество. Тези обществени блага са често морално древни. Липсата на инвестиции в общи блага поради манията за частен интерес, свободен пазар и пр., е докарала инфраструктурата на САЩ в ужасно състояние. Нужни са трилиони долари за реконструкция на мостове, пътища и други структури, които няма кой да осигури. Хубаво е, че тези блага са били създадени (по Рузвелтово, Труманово и Айзенхауерово време) здрави и стабилни, но те вече са неадекватни като икономическата система, която ги оставя да ръждясват.

сряда, 4 май 2011 г.

Писмо 4

Здравейте, приятели!

Много дни дойдоха и си отидоха от деня, в който писах за последен път. Посрещнахме 2011, а съвсем скоро ще я преполовим. Надявам се, че се радвате на добро здраве и сте по-скоро оптимистично настроени. За нас мога да потвърдя, че сме в добро здраве. Настроението ни се мени, но по-скоро клони към отлично. Случихме и се случиха много неща, повечето от които обикновени. Без напрегнати ситуации и приключения, но с вълнуващи моменти. Най-значимата новина е, че Николай ще бъде докторант от есента (по-скоро от август). Победителят е университетът Вандербилт, в Нешвил, щата Тенеси. Другата много добра новина е, че вече имаме приятели тук, които ще ни е трудно да оставим. А последната е, че пролетта се опитва да дойде тук, най-дълго чаканата пролет... Сега по-конкретно за изброените и още подробности.

След около 4 години се очаква Ники да добави титла към името си. Тази мисъл го прави щастлив, но още по-щастлив е поради факта, че успя да спечели място в най-желаната от него програма. От 5 университета, в които кандидатства, той беше приет в 3! Списъкът се допълва от имената на New York University и DePaul University (в Чикаго, институцията, в която е в момента). Навсякъде беше класиран на първо място от комисиите. Официалното име на програмата е Community Research and Action. Ще признаят магистърската му теза, а също някои от предметите и по този начин обучението ще бъде по-кратко. Друг плюс е, че преподавателите се интересуват от изследвания в България и по всяка вероятност ще подкрепят, дори финансово, провеждането им. Аз няма да успея да предам детайлите, а и неговата емоция. Това ще оставя на него. За себе си мога да кажа, че чувствам огромна радост от това да бъда до него в този момент. Мисълта, че с нещо (ясно и неясно) съм подкрепила устрема му, че съм станала свидетел на усилията (огромни) и тревогите (сдържани), че един Човек постига една цел (мечтана) пред мен, е мисъл, която топли. Не помня дали споделих с вас, че и аз кандидатствах, но моят резултат е неуспешен. В продължение на около месец бях в странното състояние да се радвам за Ники и да тъжа за моя неуспешен опит, но тъгата премина, бавно и напоително. Сега се случва да мислим за живота ни в Нешвил, но толкова много други неща ни дърпат за ръкавите, че по-скоро Нешвил е в категорията "другата година".

В месеците януари, февруари и март чакахме резултатите, чакахме слънцето, чакахме Ники да приключи с тежките курсове (3 броя). В тези месеци беше студено и ветровито, но приготвяхме редовно сладки и чай. Случи се да посетя два пъти репетиции на българския ансамбъл за народни танци "Хоро", където срещнах една най-прекрасна жена-ръководител - Ирина - женствена, въздушно лека (над 50 годишна), когато танцува, вдъхновяваща и обединяваща (не ми достигат думи, за да я опиша). Имах силното желание да се включа и бях приета сърдечно, но имаше нещо по-голямо. Тарааааам! Благодарение на усилията на Ники, двамата започнахме да посещаваме курс по Гещалт. Някои от дните за репетиции съвпадат с дните на курса, та танците сега са в категорията "друга година". Още няколко факта и впечатления от ансамбъла - повече от 40 души, българи, имигранти, със зелена карта или с гражданство, посещават от години, за някои първият ден в състава е бил вторият ден от престоя им в САЩ (цитирам една бивша счетоводителка, която в САЩ работи като охранител). Има 3-4 професионални танцьори, тече сериозна подготовка, имат много изяви (включително в местните БГ кръчми). Хореографията е на Ирина, сложна и красива. Колкото за Гещалт, това е място за среща с други вдъхновяващи лица, между които дядо Коледа, прикрит под името Лес; още, Габриела, красива жена на средна възраст, счетоводител, дошла от Мексико специално за курса с двете си деца; Джули, един от шефоветe на отдел в огромен медицински център в Чикаго, но с образователна степен по Английска литература и Творческо писане; колеги или по-скоро подчинени на Джули (не идват редовно). Месец февруари ни донесе още сняг и още добра воля. Включих се като асистент в една програма за следучилищно обучение. Водещият е студент (Political Theory) от Чикагския университет (University of Chicago), казва се Сам и е с много години по-млад от мен. Сам ми е любим събеседник, чете много и разбира прочетеното. Марта Нусбаум вероятно ще бъде негов дипломен ръководител и понякога споделя с мен тайни мисли за нейната особа. Месец март ми донесе още познанството със Сейдж (Sage). Тя е родена на 1-ви Април и родителите й са взели щастливото решение да я защитят чрез името й. Сейдж е второкурсник в Чикагския университет, та имах възможността да науча повече за щастливия живот на студентите тук. В момента тя е в Париж, та времето ни заедно беше кратко. От нея имам следната препоръка за следобедно хапване: целина с фъстъчено масло и стафиди.

През април пролетта започна да дава знаци. В началото със случайни кокичета и минзухари, а по-късно и с нарцисите, които се броят за преднамерено засадени. Градът жълтее. Включих се в още една доброволческа инициатива - зеленчукова градина (по-голяма е от това, което се вижда на снимката). Надявам се до юни да имаме реколта. Сега времето тече за мен и по земеделски. Ники има повече свободно време, а това означава и повече време за срещи с нашите нови познанства - вечеря с Габриела и семейството й, парти по случай докторската степен на Джули (включително с нейни шефове и подчинени), няколко вечери + Великденски обяд със стария другар по служба в DePaul Рон, балетно представление за Великден (състав от Санкт Петербург). С Шон, Пейдж и Джесика споделяме разнообразни преживявания като ролер дерби (от любопитство), домашни настолни игри, хапване и др. Огромна радост ми носи общуването с Рут, която е тютор на родителите на децата, с които работя. С нея си направихме литературен клуб, като тя препоръчва текстове, които четем и после обсъждаме (засега 2). Рут е завършила една много любопитна програма в Чикагския университет, в рамките на която се работи само с единици от "големите" текстове. Предстоят ни серия срещи като част от клуба по готвене, който също основахме. И не на последно място, Риза и нейното прекрасно семейство. Риза е от филипински произход. Тя и съпругът й са социални работници, а децата им са едни от най-лъчезарните и умни деца, които познавам. Взели са съвсем целенасочено решение да не живеят в предградията, а да останат в града, за да могат децата им да бъдат близо до културното многообразие, което Чикаго предлага - храна, културните институции, хора с различен произход и т.н.

Гледам написаното за тези хора и си мисля как уплътнено изглежда времето ми тук. Всъщност, срещите с тях понякога са за минути или ограничен брой часове, но общуването е интензивно. Не споменах за децата от центъра, за които писах в предишен мейл. Те са все така прекрасни. За не толкова доброто ми настроение през зимния сезон допринесе и усещането, че не се справям много успешно с работата си. Научих доста от тях, може би повече отколкото те от мен. Удивлявам се всеки път на нещо, което те казват или правят. Остават ни още пет срещи. После около месец ще се скитаме из града с Ники, а след това се връщаме в България. Купихме си билетите. Полетът ни е на 23 юни вечерта, а в София ще бъдем на 24 юни. Ще пътуваме през Лондон. При всички хубави нещата, които се случват, не ми е тъжно, че в един момент просто ще тръгнем. Все още ни предстоят щастливи срещи, работа в градината, разходки при езерото... Радвам се, че ще видя много от вас скоро, а също, че съм способна да изпитвам тази радост.

Ще пишем скоро.

Сърдечно,
Валерия

неделя, 6 февруари 2011 г.

Чикаго и операция "Снежна буря"

Здравейте, приятели,

това е връзка към албума със снимки, който направих във връзка със снежната буря. Не беше кой знае колко страшно, но снегът затрудни много движението в града и околностите, а хората тук разчитат много на колите си. Интересно беше, че снежната буря беше придружена от гръмотевици.

https://picasaweb.google.com/valeriya.mihaylova/SnowPocalips#


Поздрави сърдечни,
Валерия

неделя, 30 януари 2011 г.

Университетска демокрация (US style)

На 17-ти януари бях на публично обсъждане на стратегията на университета ДеПол за следващите шест години. Университетът планира развитието си на 6-годишни периоди, като следващата шестлетка е 2012-1018. Цялата 2011-та година е посветена на мислене върху опита от предишния период и планиране на следващия.

Две седмици преди Коледа получих имейл от Президента на ДеПол с покана да участвам в “Townhall meeting” (местен исторически вариант на агората в Гърция – събрание на селището за обсъждане на общи проблеми). Тема – стратегията за развитие на ДеПол за 2012-1018. Поканени са студенти, преподаватели и администрация, завършили и други заинтересовани лица. Четири дати за такива събрания бяха насрочени през януари.

Реших да отида на събитието по няколко причини. Първо, исках да видя как една общност, една организация, може да се самоуправлява демократично. Мейлът подчертаваше, че Планиращият комитет иска да чуе всички мнения. Беше ми любопитно да видя как ще организират дискусията, какво ще е властовото отношение и т.н. Освен това, струваше ми се най-естественото нещо като студент по Общностна психология да отида и „платя членския си внос“ (отделя време и усилия) за развитието на общността си. И накрая, предвид високата вероятност да ми предложат докторантура в ДеПол, чувствах се упълномощен да заява и защитя интересите си като студент.

Събранието се провеждаше в “Welcome Center” (Центъра за гости) на университета. Залата беше подредена с 8 кръгли маси, около които бяха насядали участниците (60-70 души). Имаше само вода и кафе (без обичайните чипс и сладки), което повиши очакванията ми за сериозността на дискусията. Седнах на една маса с напълно непознати. Единственото познато лице в залата беше усмихнатият образ на любимия ми професор тук – д-р Крис Кийс от Департамента по Общностна психология.

Започнахме в 15:05 (на практика навреме). Събранието откри “the Senior Executive for Planning” (баш шефа по планирането) Джей Браац. Госпожата е завършила ДеПол и в момента е някъде по върховете на някоя от компаниите в Чикаго. Поздрави ни с „Добър вечер!“ и понеже публиката не реагира, каза отново „Добър вечер!“, по-силно и енергично. Цялата зала отвърна „Добър вечер!“ и събранието почна с този намек за диалогичност.

Г-жа Браац обясни, че процесът на планиране продължава общо 18 месеца, докъм средата на 2012. На 7-8 януари 2011 се е провел изнесен семинар с около 80 преподаватели, студенти и служители, на който са обсъждали теми и проблеми, които да се включат в стратегията. Пуснаха видео от семинара (като рекламен клип). Джей (тук всички се наричат по малко име, така че преминавам и аз) представи контекста на днешната среща и даде думата на Президента на ДеПол.

Отец Денис Холтшнайдер представи отчета за изминалите 6 години. На всяка маса имаше книжка от около 20 страници, пълна само с теми и булети. По този приоритет е направено това, това и това. Впрочем помествам списък с приоритетите от изтичащия период.

  • Качествено образование
  • Възпитаване на ангажирани и отговорни граждани
  • Разнообразие (има се предвид равен достъп и студенти от всички възможни потекла, раси и пр.)
  • Селективно увеличение на броя студенти (тук нещо ми напомни милата родина)
  • Засилване на финансовата позиция на университета (в това са много добри – кампанията им за дарения би всички очаквания)
  • Още по-добра институционализация на Винсентианските ценности (Св. Винсент ДеПол – патронът на университета)

Отец Денис се почувства длъжен и да посочи и неблагоприятни явления в университета. Например, фактът, че петима професори от малцинствен произход не са били повишени в постоянен статут (tenure). Също така, той на свой ред се опита да постави днешното обсъждане в контекст, като каза, че процесите в ДеПол включват обсъждане на създаването на нов Колеж по здравни науки. Той самият бил неутрален по въпроса. (За разлика от България, тук департаментите решават такива въпроси. Може би най-силните фигури са деканите).

Ключовата фраза на президента, повторена поне 15 пъти, беше, че ние сме ДеПол („Вие сте ДеПол“) и че ние сме най-важни. Отец Денис ми се стори малко нехармоничен. Като че ли ролята на мениджър му беше малко неприсъща. Поне аз така си обясних замръзналата му усмивка и неловките жестове, с които се опитваше да внуши лидерство. Нервните му погледи, съчетани с усмивката, ми внушаваха неискреност. Предполагам, че просто беше притеснен, но нормата изискваше да изглежда като Президент на компания (каквато частният университет всъщност си е).

Както и да е, третият член на Планиращия комитет – енергичен, едър мъж (пак бизнесмен, така да се каже), взе думата и ни организира в самото обсъждане. Постави ни два въпроса: Какво ви кара да се гордеете с ДеПол? Какви са вашите надежди и аспирации за ДеПол през 2018-та? Възхитих се на позитивния и преживенчески начин на поставянето на класическия въпрос за плюсовете и минусите. Американците си умират за такива формулировки. Задачата на всеки участник беше да отговори на листа пред себе си (по 2-3 точки в отговор), после цялата маса да обсъди отговорите и да запише на един голям лист най-важните. Накрая един говорител на групата представя записите върху листа. (Методът напомня „Световното кафене“). През цялото време шефовете от комитета хвърчаха между масите с микрофони и създаваха неформална и делова атмосфера. НИКАКВИ церемонии и формалности от типа на нашите университети.

Ето какво казаха някои от хората относно „гордостите“ на ДеПол:

  • Винсентианска идентичност
  • Ангажимент с каузата на социалната справедливост
  • В света, не в кула от слонова кост
  • Силна ангажираност към студентите и ученето им, лично внимание и грижа, подкрепа
  • И т.н. и т.н.
  • (всичко е вярно)

След тази част, водещият обяви, че десет ключови теми, формулирани на изнесения семинар, ще се обсъждат по групи (нещо като „Отворено пространство“). Във всеки ъгъл на залата се залепва по един голям лист с една тема, хората си избират теми, обикалят и дават идеи. Един отговорник записва идеите на листа. Един лист беше оставен за „други теми“, които не са били формулирани предварително.

Темите бяха:

  • Академично качество – преподаване и учене
  • Академично качество – изследвания
  • Building Affinity (не разбрах това – може би имат предвид чувство на принадлежност)
  • ДеПол и Чикаго
  • Стратегии за привличане на студенти
  • Финансова устойчивост
  • Вътрешноорганизационно сътрудничество
  • Разнообразие (вж. горе)
  • Приоритетност на Мисията
  • Развитие и успех на студентите

Това упражнение продължи около 20 минути, в края му всеки отговорник по тема прочете най-важната идея по темата си. Джей Браац благодари на участниците и каза, че всички записи от срещата ще бъдат обработени и идеите ще бъдат ползвани от Планиращия комитет. Всички департаменти и отдели ще получат идеите от събранието, които се отнасят за тях, за да ги включат в своя формален процес на планиране. Без много финални церемонии, събранието приключи точно в 17 часа, по план.

Хората изглеждаха доволни и енергични. Явно този маниер на работа е станал „по подразбиране“. Много от тях коментираха, че разбира се, събранието е много демократично и продуктивно, но много е важно как ще се вземат решенията по приоритетите. Силно впечатление (на фона на българския ми опит) ми направи фактът, че нямаше никакви конфликти и никакви междуличностни или статусни борби от типа „ти менене ме уважаваш достатъчно“, така характерни за нашите институции. Просто бизнес.

Около половината от участниците бяха студенти. (Преподаватели и студенти си говореха на малки имена по масите). Студентите имат много организации по интереси, но са почти аполитични по отношение на университета. Мислят за себе си като клиенти и очакват да получат добро управление и добро образование за парите, които плащат.

В заключение, иска ми се да виждам такива събрания и в българските институции. Дори и решенията да се взимат накрая „в тъмни стаи пълни с цигарен дим“, това би било голяма стъпка към по-ефективно и по-ангажиращо управление на университетите.