В пет и половина сутринта Брендън ме събуди в колибата и каза, че в съседния щат, Арканзас, върлуват торнада и има загинали. Бурята вървяла към нас. На всеки 10 минути с едно пронизително бръмчене спътникът ми получаваше известия по телефона за развитието на бурята. В този момент колибите ми се видяха като сламени къщички. Много неприятно чувство - безсилие, и избор между фатализъм и бягство. Безсмислени са усилията да направиш нещо в това безкрайно поле. Решихме да тръгнем веднага на югоизток, встрани и напред от пътеката на торнадата. Бурята носеше и град "с размер на топки за голф", което би било съсипващо за колата. Минахме отново през града; този път го гледах с други очи - ще ги има ли тези къщи след няколко часа? Торнадата режат много тесни протоци, но не знаеш дали този път твоето градче няма да изтегли лошия късмет. Карахме бързо, гонени от облаци със странни цветове, които не изглеждаха да са отделени от земята. Телефонът бръмчеше като стършел. Всеки път, когато пътят завиваше на север или запад, виждахме бурята пред себе си. Един път пропуснахме завой и трябваше да се връщаме. Мислех си за колите, пътуващи насреща ни. Какво ли е да пътуваш към дома, когато към дома пътува такова бедствие? Впоследствие разбрахме, че торнадата са минали напречно на маршрута ни през щата.
...
Подходът към Нови Орлеан е през езера и блата. Магистралата е на колони в продължение на десетки километри. Представям си колко усилия е струвало да бъде построена.
Защо някой би построил град на такова място? Въпросът става още по-резонен предвид урагана "Катрина", при който се наводниха огромни части от делтата, включително и града. Погледнете картата по-долу.
Когато французите проучват течението на Мисисипи и го обявят за френска земя, те преценяват, че по реката може да се пренасят стоки и суровини, които след това да се товарят на кораби през Мексиканския залив и Атлантика.
Само че да се влезе по Мисисипи с кораби е невъзможно (виж картата). Реката се слива почти незабележимо с океана, има много променливи наноси и плитчини.
Но ако погледнете залива и езерото на север, а не на юг от града, ще видите един по-удобен маршрут за превози. Нови Орлеан е построен на място, където завоят на Мисисипи е много близо до езерото Поншартрен. Между града и езерото върви висок рид между блата. Точно този рид е бил пътят на стоките - От Мексиканския залив през езерото, по рида до Мисисипи и оттам нагоре по течението (и обратно).
Уникалната делта на Мисисипи се дължи на промените в коритото на реката. На картинката се виждат в различен цвят делтите на Мисисипи в последните няколко хиляди години. За това ще разкажа малко по-късно.
Първата ни вечер, едва пристигнали, беше туристическа. В Нови Орлеан вечерта е добро време да почнеш града. Вечеряхме в препоръчан ресторант за морска храна. Най-накрая успях да харесам стридите - бяха направени с много подправки и пармезан. Металическият им вкус, с който се бях изненадал преди време, беше изчезнал. За подправките са се водели войни!
Сами може да видите архитектурата на Френския квартал. Като казах, че сме се отдали на туризъм, имам предвид, че обикаляхме Френския квартал и най-вече "Бърбън стрийт" (улица "Бурбон") и зяпахме вакханалията. Съжалявам за липсата на снимки, просто не планирах тази част. Представете си улица, в която всяка къща е бар със силна музика, а на балконите тече купон. Поне четири от заведенията бяха стриптийз барове с активна реклама на тротоара (в рамките на приличието, разбира се!). Нови Орлеан е единственото място в САЩ, за което знам, че е разрешено публичното пиене на алкохол. Градът залага на славата си на място за забавление, играейки и със стереотипите за френската култура и пр. Прозвището на града е "The Big Easy" - нещо като "Голямото леко". На американски английски Ню Орлийнс звучи като "Наулънс"; аз упорито го наричам Нови Орлеан поради европейски снобизъм. :-) Съображенията си за туризма изказах в разказа за Делта Блус туризма, така че няма да се повтарям. Един от ефектите на заиграването с очакванията на туристите в Нови Орлеан е прехвърлянето на истинските джаз клубове от Бърбън стрийт и околните улици към улицата на ръба на Френския квартал, извън "човекопотока".
Джазът - Нови Орлеан претендира да е родното му място. Луис Армстронг започва кариерата си тук. На снимката вляво е Preservation Hall - концертна зала за джаз музика, в която се опитват да съхранят традициите в центъра на града. Денем е неугледна, но вечер има две къщи дълги опашки за концертите на всеки час. И ние минахме. Никога не съм бил фен на джаза, но всъщност много ми хареса. Специално тази зала е просто едно празно помещение 10х10 метра, в което публиката стои права, а бендът свири. В последната вечер минахме през три клуба на новата улица на джаза и наистина усетих тръпката. Стоиш лице в лице с истински, страстни музиканти. Редуват класически и авторски изпълнения, импровизират. В единия клуб музикантите бяха трима и свиреха нещо средно между блус и джаз в класическия формат "китара, дъска за пране с консервени кутии и хармоника". В другия имаха пълен състав с пианист, тромпет и т.н. Джазът разполага с по-богат инструментариум, защото след Гражданската война много духови инструменти на пехотата остават в Юга. Така да се каже, средствата на производство създават нови отношения. Два пъти на вечер музикантите минават с шапка за дарения - не съм сигурен колко стабилно е препитанието им, но в единия от клубовете (този с пианото) публиката просто цвилеше от удоволствие. Гъстата тълпа се изливаше на улицата.
Една от традициите на града са джазовите погребения. Покойникът пътува към гробището, съпровождан от траурен джаз. След опелото, тълпата тръгва като шествие към дома на семейството. Музиката постепенно набира ритъм, докато накрая пристигат пред дома и почват парти на улицата за отпразнуване на живота на починалия.
Нови Орлеан е интересен пример за различните маниери на колонизация в Новия свят. Французите са неумели колонизатори (може би това е комплимент). Когато кралят на Франция решава да започне бизнеса по Мисисипи и нарежда да се основе града (1719 г.) , няма много желаещи да се заселят там. Както знаем, английските колонии се заселват от религиозни бежанци. Испанците прехвърлят млади авантюристи и се опитват да "работят" с местните племена, създавайки нови градове ("редукции", понеже идеята е да се намали броя на селищата за по-лесен контрол) и местейки милиони хора. Португалците внасят милиони роби, понеже нямат човешкия ресурс от метрополията да заселват Бразилия. Франция "решава" религиозните си проблеми по-рано. Джон Лоу, министър при краля (и известен с печатането на пари), предлага творческо решение. Рекламна кампания популяризира прелестите на Новия свят - прекрасен мек климат, чудесна природа и приятелски настроени индианци. Много хора решават да се възползват от тази предтеча на промоциите и се записват като колонисти. На място откриват безкрайни блата, тропически бури и жълта треска. Скандалът е голям, в крайна сметка изнасят затворници и скитници към Делтата и те създават града. Понеже нямат много полезни умения, кралят заселва и няколко хиляди германски земеделци на север по реката. Те осигуряват храната на Нови Орлеан. Търговията така и не тръгва в мечтаните размери - нагоре по реката няма никой, който да търгува, а Франция не успява да усвои дори приоритетния Квебек. Нови Орлеан си остава град "на загуба" до момента, в който го продават на Испания (около 1760). Според гида ни испанците въвеждат дразнещ, но необходим ред (закони, тротоари, мерки против пожарите и т.н.), но нямат планове да заселват града. Когато Наполеон слага брат си на престола на Испания, Нови Орлеан и Луизиана са "върнати" на Франция, а той веднага ги продава на САЩ, за да не ги загуби в постоянната си война с Англия. Нови Орлеан става част от Юга, макар и да запазва някои свои черти, особено в расовите отношения. Както каза гидът ни, Нови Орлеан тогава е по-скоро най-северният карибски град, отколкото град от американския Юг.
Културата на Нови Орлеан се води "креолска". Честно казано, така и не разбрах дали креоли са наследниците на европейците или смесените наследници на европейци, африканци и индианци на Карибите. Така или иначе, френската толерантност или лежерност позволява смесване на езици, раси и култури, което няма в колониите на Англия или Испания например. Креолските къщи имат вход отстрани, който минава покрай калкана на къщата и води до истинския вход, който е отзад. А отпред е "дюкянът", публичното място. По някое време възниква модата с железните балкони. Конкурират се ковано с лято желязо. Лятото е по-хубаво, но по-нетрайно. (Дилеми на суетата.)
Това е решетка на канал в долната част на фасадата - когато има наводнения, водата се изтича под къщите. Преди времето на дигите Нови Орлеан може би е бил като Венеция.
Вляво е господарската къща, а вдясно - сервизните помещения. Една от противопожарните мерки, въведени от испанците, е изнасянето на кухнята от къщата. Друга мярка е високия калкан между къщите. Нещо любопитно - когато синовете поотрасвали, ги пращали в сервизното помещение, да разполагат със собствено пространство. Думата за сервизната сграда е "гарсониера", "жилището на момчето". Напуши ме смях, когато гидът го обясни.
Тази къща е била публичен дом с добра репутация. Между втория и третия етаж има забити метални пръти (виждат се главите им). Слагат се, за да държат конструкцията на иначе дървените къщи в нестабилната земя на града.
Една от уникалните практики в Нови Орлеан, просъществувала чак до Гражданската война, е т. нар. "пласаж", "поставяне". Във Френска Луизиана било допустимо да има свободни хора с негърска кръв. (В САЩ всяка капка негърска кръв правела човека роб; това позволявало на плантаторите да използват робините си за разплод.) Та един път в годината квартеронките (една четвърт африканска кръв) имали бал, на който присъствали заможни и богати бели мъже. Ако някой мъж харесал дама, уговарял с майка й "пласаж". Квартеронката му ставала официална любовница. Той се задължавал да й построи къща във Френския квартал, да й осигури издръжка и прислуга, както и да плаща образованието на общите им деца, които носели неговото име. Така се появили много от къщите във Френския квартал и много хора с многорасова идентичност. Жените с африканска кръв имали влиятелно място в живота на града, включително като посредници между културите. Пример за това е вуду.
Вуду се оказа изненадващо кастрирана практика във версията й за туристите. Посетихме "единстевения" музей за вуду. В преддверието един бял мъж с бяла коса продаваше билети. Оказа се собственик на музея, вуду шаман и друид. Вуду е смесица от африкански и католически вярвания, така че почитаемият свещеник бе комбинация три в едно. Бързо усетих греха на склонността към ефекти. "Свещеникът" имаше маниер да хвърля тихи бомби: говори тихо и пуска шашкащи твърдения, като прави паузи, за да види ефекта и да получи въпрос, понеже събеседникът си мисли, че не чул правилно. Например, "Вкъщи имам дракон". Пауза, шашкане. Но някой се досеща: "Имате предвид гущер? - Комодорски варан." Както и да е, музеят беше по-скоро илюстративен, отколкото преживенчески. Но отново ми направи впечатление странната толерантност на местните католици. Вуду се базира на африкански вярвания за духовете на живите същества и т.н. Има и магии на принципа на подобното, кукли с игли, гри-гри (кесийки със смес от прахове за любов, пари, късмет и контра-гри-гри) и пр. Но вуду свещениците са и католици, а епископите официално подкрепят вуду. Особености на националната колонизация...
При вуду обаче, за разлика от католицизма, жените-свещеници са по-влиятелни от мъжете. Те се наричат "кралици", а мъжете - "доктори". Най-известната кралица е квартеронката Мари Лавьо, живяла в първата половина на 19. век. Гробницата й е покрита с цветя и надраскана с пожелания. (Надраскващ три хикса; почукваш три пъти по камъка; тя се буди; казваш си желанието; оставяш подарък; почукваш още три пъти; тя заспива; когато желанието се сбъдне, задраскваш хиксовете.)
Гробището Сен Луи е едно от най-посещаваните места (от туристи). На снимката вляво има три реда "пещи", евтини гробници. Когато човек почине, се слага в този саркофаг. След една година гробницата се отваря и костите му се избутват назад, в улей, от който падат "някъде долу". По време на епидемии, при няколко смърти в семейството, се прави следното. Първо се погребва един покойник. Останалите се погребват временно някъде другаде. След една година костите се избутват, изравя се временно погребаният и се слага в същата гробница. И така мъртвите чакат ред, за да може всеки да полежи по една година в "пещта", преди да бъд е избутан "там долу". Не знам доколко гидът не ни пързаляше, но това е, което чухме. На снимката се вижда колко е потънал в земята първия ред гробници.
А това са по-луксозните фамилни гробници. Прилича на малък град.
Един друг пример за културно наследяване и смесване бяха "Племената" на "Индианската Марди Гра". Марди Гра е карнавалът на Нови Орлеан, днес повод за турбо туризъм. Някога от него били изключени племената около града. Затова те си направили собствен карнавал. Това са костюми за карнавала. Има 15 племена, и всяко от тях всяка година шие по четири костюма - за вожда, втория вожд, кралицата и знаменосеца. Един такъв костюм струвал поне 8000 долара. Този Марди Гра всъщност в момента бил по-интересен, защото не бил толкова известен на туристите. След всичко товами дойде изненадващо да разбера, че всички "племена" всъщност са квартали на чернокожи американци. Всъщност не индианци, а афроамериканци са носителите на традицията.
Пауза за храна: това са известните в Нови Орлеан бинети. Много напомнят бухтичките в България.
Едно от нещата, които искахме да видим, е как градът се възстановява от урагана "Катрина". Все още десетки хиляди жители не са се върнали по домовете си. Програмата за възстановяване, финансирана от федералното правителство, явно се използва и за разчистване на нежелани квартали. На някои места разрушават напълно здрави и обитаеми блокове, за да строят нови с неясна собственост. Известният Девети Район (NinthWard), квартал близо до центъра с преобладаващо афроамериканско население, пострадал много от наводненията от спуканите диги, е пример за местни и външни усилия.
Фатс Домино, музикантът, дава личен пример, като остава да живее в къщата си. Тече и активно организиране на общността (community organizing). Брад Пит пък е подел кампания и финансира изграждането на десетки къщи ("питки") с модерен дизайн на мястото на разрушените.
Отидохме и на пътешествие с корабче из блатата и каналите на юг от града. Районът се оказа изненадващо населен и използван. Макар и природен парк, имаше къщи и производствени мощности. Видяхме едно гробище около стара индианска могила. Хората в блатата и каналите са бедни, преживяват от лов на риба, скариди, алигатори. (Алигаторското месо е един от специалитети на града. Като малко по-жилава бяла риба е.) Тук-там имаше знаци за по-състоятелни собственици - на дънери в реката бяха забодени табели "Posted", означаващи частен пристан. Леко абсурдно. Нашият кормчия и капитан беше местен, с вид на стар морски вълк, с малко груб хумор основно на тема опасностите на блатото и кого ще хвърляме на алигаторите. Оказа се, че алигаторите (да не се бъркат с крокодили!) обичат белите пухкави сладки за лагерен огън (marshmallows).
Районът е целия прорязан от тръбопроводи. На юг, в самото море, е една от най-големите рафинерии и разпределителни станции за нефта от Залива. На места видяхме и изоставени затапени сонди за нефт и газ. Каналите се оказват недалновидна идея - по тях солената вода нахлува към сладководните блата и езера.
Алигатор със сладка на главата.
Изоставена сонда за газ и нефт.
Всъщност делтата умира, и Нови Орлеан е обречен да стане остров. От 1932 г. до днес са загубени един милион акра (4000 кв. км. от делтата). Морето настъпва неумолимо, и то без ефектите от покачването на нивото на океаните да се е проявил все още. Проблемът илюстрира пагубната дързост на човека да покорява природата. Американците (които всъщност много приличат на руснаците, но това е друга тема) имат такова механистично (по
Зелински) отношение към света - да покоряваме, да "хващаме в бетонен ръкав", да правим всичко по наш вкус и удобство. Като
погледнете на какви места има къщи и колко усилия и ресурси струва това, виждате човеко-центрираността. След годините на "великих строек" от 1930-те в САЩ, Мисисипи е цялата в диги и бетон, чак до устието си. Представете си тази велика река. Тя събира водите от Канада на север до Скалистите планини на запад и Апалачите на изток. Това са колосални количества почва и наноси, които са създали делтата. Но понеже реката вече не излива наносите си на голяма площ, а само в устието, цялата неслегната още част от делтата (върху която е и градът), потъва, без да получава нова почва. Няма как, там вече са обградените с диги къщи с телевизори и т.н. Реката "строи" нова делта далеч на юг, а сегашната делта изчезва. Всичко се променя, защото не всичко тече както преди. След "Катрина" е имало опасност морската вода да навлезе дълбоко към сладководните блата и езера и да унищожи екосистемите, затова отпускат някои от дигите на завоя на Мисисипи на изток, с цел реката и наносите й да пресрещнат прилива. Ефектът се е получил, но със странични ефекти: Мисисипи е претъпкана с торове заради колосалното земеделие нагоре по течението - съответно е имало бум на растителността, вкл. инвазивни видове, които са успели да преживеят зимата и да се разпространят. Както каза рейнджърът, единственото работещо решение е масово изселване на хората от там, където те не принадлежат, разрушаване на дигите и оставяне на реката да свърши своето. Няма как да стане в този свят... Когато разбъркаш една балансирана система на милиони години, всяко решение на проблем става проблем по себе си...
Да завърша с възхищението си от американските рейнджъри. Ще ми се нашите горски да имаха такива правомощия, осигуреност и мотивация. Напети, горди хора, кръстосвачи на горите, учтиви и услужливи. В парка имаше една зала с експозиция за делтата. Един от рейнджърите ни направи около 40-минутна презентация за изчезването на делтата. Говореше като естествоизпитател и като природолюбител - компетентно и страстно. Явно не пропускаше възможност да образова публиката, а и ние сигурно сме били очевидно близки по убеждения. Човекът говореше критично глобалната подредба на нещата, а ежедневният му опит в парка придаваше тежест на думите му. За пореден път видях колко съвестни и съзнателни хора има "на фронтовата линия" в САЩ и как сбърканата им политико-икономическа система опропастява техните усилия.
