за да споделяме своите впечатления...

понеделник, 19 май 2014 г.

Делта блус

Когато на хубав човек му е тъжно, това е блус, казва градската поговорка. На юг от Мемфис, по Мисисипи, навлязохме в района, където блусът е създаден от черната мъка на черните ратаи. Между Мисисипи (на запад), Мемфис (на север) и река Язу се намира т.нар. Делта. Това са много плодородни наносни равнини, част от "Черния пояс" (Black Belt). Днес така се наричат щатите с висок процент черни американци, но тяхната концентрация върху картата съвпада напълно с дъгата на чернозема. Тези територии са били най-богатите и продуктивни плантации, съответно с най-много роби. Черната земя вече не е от такова значение; черните хора обаче са останали.
Щатът Мисисипи е много красив, и е най-бедният в страната. Пътувахме по време на буря и виждахме наводнените полета около пътя, където Мисисипи излива плодородни наноси. Къщите бяха едноетажни, струпани по няколко без видима причина. Дори домовете с джипове пред тях изглеждаха бедни.
Районът е беден не само защото е основно земеделски. Чак до Втората световна война тук преобладават примитивни начини на земеделие заради евтината работна ръка. Плодородната земя и робския труд сякаш са проклятие през поколенията.
Може би знаете, че музиката на XX век реално е създадена от афроамериканците. Рокендролът, блусът, джазът, R&B и, разбира се, хип-хопът, са все продукти на черното преживяване. Това не е толкова чудно, ако приемем известната теза, че изкуството е критична или осмисляща реакция на действителността. Ако хип-хопът е много критична, насечена поезия в ритъма на градското гето, то блусът се разлива като самата Мисисипи - не бунтарска, а по-скоро безкрайно търпелива.
Защо са тъжни (blue) черните хора след освобожението си? Еманципацията след Гражданската война в САЩ е пример за видовете свобода. Линкълн дава на черните американци "свобода от" - от физическо насилие, произвол, разделяне на семействата и т.н. Но той не дава "свобода да". Реално, на освободения роб се казва - "Ето, върви си. Свободен си. Може да нямаш грамотност, дом, пари, инструменти, превоз, църква, политически представители... Но си свободен - прави каквото искаш". Ясно е, че това е много ограничена "свобода да" правиш нещата, които искаш. Това, което най-често се случва, е че бившите роби стават изполичари (sharecroppers) - работят на земята на бившите си робовладелци, срещу което им дават част от продукцията си. Липсата на капитал прави невъзможно наемането на земя. Изполичарите са закрепостени - в началото на сезона наемат от плантатора инвентар, семена, животни на безбожни цени, след което трябва да връщат тези дългове в натура, плюс наема на земята, който обикновено е половината добив. Това положение продължава чак до механизацията след ВСВ. Евтиният труд прави безсмислено въвеждането на технологии. Впрочем "свободата да" е пряко свързана с понятието "социални права" - това, което ти е небходимо за пълноценен живот. Точно в края на описвания период, през 1944, Рузвелт формулира "Втората харта за правата" (Bill of Rights, първата е с гражданските права и свободи): работа с достойно заплащане; храна, дрехи и свободно време; право на фермерите на справедливо възнаграждение; свобода от монополи; дом; здравна грижа; пенсия; образование. Това е списъкът на достиженията на социалната държава. Между нея и свободата на робите има цял век на блуса.
И така, пътувахме през щата Мисисипи към Кларксдейл в Делтата, една от многото столици на блуса. Брендън беше запазил една нощувка в Шакъп Инн - нещо като Колибарския хан. Мястото се рекламираше като култово с многото блус история наоколо. Кларксдейл е град от къщи. На път към хана минахме през едно кръстовище, на което според легендата Робърт Джонсън продал душата си на дявола срещу гениалност в блуса. Пристигането в хана обаче ни изправи пред отрезвяващо откритие.
Колибарският хан се оказаха колибите, поддържани в "автентичен вид", на изполичарите, които работели на плантацията на бившия робовладелец Хопсън. Неговото семейство сега било собственик на хана. Синовете не са виновни за греховете на бащите, но този бизнес ни отврати. Малко по-късно разбрахме, че бедният щат Мисисипи е влязъл в крак с модата на всеки щат и град в САЩ - търсете туриста! Туристите идват и си оставят парите тук! Ние не можем да произвеждаме, внасяме стоки и парите ни изтичат навън, но можем да вкараме тук портфейлите на чужденците! Туризмът е мизерна работа, дори и "етнографския". Реално, използваш стереотипите за себе си у другите и ги каниш в един несъществуващ свят, в който прислужваш в ниско платени професии и се опитваш да бъдеш "на нивото" на стереотипите за себе си. Делта блус туризъм. Значи ли това, че ще видим музиканти, които не творят, а свирят според това, което си мислят, че ние си мислим, че блусът е? Разбира се, цялото лицемерие лъсва с фаянсовата белота на тоалетната в колибата. Автентично, но все пак, потребителят иска своето. Спахме в стаи, в които семейства от седем-осем души са изнемогвали в мисли за неща като зъбобол и дали ще вали утре, с климатици с бележка "не изключвай като излизаш". Куул! Романтиката на блуса изключва откровения разговор как точно е възникнала тази музика.
За наш късмет попаднахме на друг канал за "реклама". И тук е иронията на интернет. Ако отидеш на място и се оглеждаш, попадаш на нещо като хана. Но в глобалната Мрежа можеш да откриеш непродавани неща. Така отидохме в "Red's" - препоръчано заведение за блус. Оказа се "дупка в стената" - малко пространство с място за блус бенд. Таксата беше символична - седем долара, и продаваха само бира. Първото, което видяхме на влизане, беше бенда - барабанист, китарист и хармонист. Като музика на бедните, блусът обикновено се свири с китара, дъска за пране и хармоника. Певецът жалеше за някаква любов, а патроните на заведението му подпяваха. Мъжът се люшкаше, за да изрази емоциите, и така и не ни стана ясно дали беше пиян, или това беше стилът му. Когато седнахме, микрофонът пое китаристът, Антъни Шеръд. Впоследствие се оказа, че е известен, но сюрреализмът на вечерта беше, че не можеш да разбереш човекът професионалист ли е, или е минал да посвири. Не, че не беше добър - просто нямаше концертно усещане, а по-скоро нещо като събиране на по бира и музика. Направи ми впечатление, че от около 20 човека в салона, само един не беше бял. След малко учудването ни нарасна, когато разбрахме, че хората около нас са от Европа - Италия и Англия. Върхът беше, когато един гост с китара на гърба тръгна да излиза, а Антъни му подвикна: "Хей, почакай, я ела да посвирим!". Мъжът се оказа италианец и двамата с Антъни изсвириха поне пет феноменални блуса! Без да се познават. Удивително. По някое време се включи и човек с хармоника, който до момента беше стоял като гост. Не знам дали това беше делта блус; не знам дали беше автентично; аз съм просто турист, но беше човечно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар