за да споделяме своите впечатления...

сряда, 21 май 2014 г.

Нови Орлеан, Голямото Леко


В пет и половина сутринта Брендън ме събуди в колибата и каза, че в съседния щат, Арканзас, върлуват торнада и има загинали. Бурята вървяла към нас. На всеки 10 минути с едно пронизително бръмчене спътникът ми получаваше известия по телефона за развитието на бурята. В този момент колибите ми се видяха като сламени къщички. Много неприятно чувство - безсилие, и избор между фатализъм и бягство. Безсмислени са усилията да направиш нещо в това безкрайно поле. Решихме да тръгнем веднага на югоизток, встрани и напред от пътеката на торнадата. Бурята носеше и град "с размер на топки за голф", което би било съсипващо за колата. Минахме отново през града; този път го гледах с други очи - ще ги има ли тези къщи след няколко часа? Торнадата режат много тесни протоци, но не знаеш дали този път твоето градче няма да изтегли лошия късмет. Карахме бързо, гонени от облаци със странни цветове, които не изглеждаха да са отделени от земята. Телефонът бръмчеше като стършел. Всеки път, когато пътят завиваше на север или запад, виждахме бурята пред себе си. Един път пропуснахме завой и трябваше да се връщаме. Мислех си за колите, пътуващи насреща ни. Какво ли е да пътуваш към дома, когато към дома пътува такова бедствие? Впоследствие разбрахме, че торнадата са минали напречно на маршрута ни през щата.
...

Подходът към Нови Орлеан е през езера и блата. Магистралата е на колони в продължение на десетки километри. Представям си колко усилия е струвало да бъде построена.
Защо някой би построил град на такова място? Въпросът става още по-резонен предвид урагана "Катрина", при който се наводниха огромни части от делтата, включително и града. Погледнете картата по-долу.
Когато французите проучват течението на Мисисипи и го обявят за френска земя, те преценяват, че по реката може да се пренасят стоки и суровини, които след това да се товарят на кораби през Мексиканския залив и Атлантика.
Само че да се влезе по Мисисипи с кораби е невъзможно (виж картата). Реката се слива почти незабележимо с океана, има много променливи наноси и плитчини.



Но ако погледнете залива и езерото на север, а не на юг от града, ще видите един по-удобен маршрут за превози. Нови Орлеан е построен на място, където завоят на Мисисипи е много близо до езерото Поншартрен. Между града и езерото върви висок рид между блата. Точно този рид е бил пътят на стоките - От Мексиканския залив през езерото, по рида до Мисисипи и оттам нагоре по течението (и обратно).
Уникалната делта на Мисисипи се дължи на промените в коритото на реката. На картинката се виждат в различен цвят делтите на Мисисипи в последните няколко хиляди години. За това ще разкажа малко по-късно.
Първата ни вечер, едва пристигнали, беше туристическа. В Нови Орлеан вечерта е добро време да почнеш града. Вечеряхме в препоръчан ресторант за морска храна. Най-накрая успях да харесам стридите - бяха направени с много подправки и пармезан. Металическият им вкус, с който се бях изненадал преди време, беше изчезнал. За подправките са се водели войни!
Сами може да видите архитектурата на Френския квартал. Като казах, че сме се отдали на туризъм, имам предвид, че обикаляхме Френския квартал и най-вече "Бърбън стрийт" (улица "Бурбон") и зяпахме вакханалията. Съжалявам за липсата на снимки, просто не планирах тази част. Представете си улица, в която всяка къща е бар със силна музика, а на балконите тече купон. Поне четири от заведенията бяха стриптийз барове с активна реклама на тротоара (в рамките на приличието, разбира се!). Нови Орлеан е единственото място в САЩ, за което знам, че е разрешено публичното пиене на алкохол. Градът залага на славата си на място за забавление, играейки и със стереотипите за френската култура и пр. Прозвището на града е "The Big Easy" - нещо като "Голямото леко". На американски английски Ню Орлийнс звучи като "Наулънс"; аз упорито го наричам Нови Орлеан поради европейски снобизъм. :-) Съображенията си за туризма изказах в разказа за Делта Блус туризма, така че няма да се повтарям. Един от ефектите на заиграването с очакванията на туристите в Нови Орлеан е прехвърлянето на истинските джаз клубове от Бърбън стрийт и околните улици към улицата на ръба на Френския квартал, извън "човекопотока".
Джазът - Нови Орлеан претендира да е родното му място. Луис Армстронг започва кариерата си тук. На снимката вляво е Preservation Hall - концертна зала за джаз музика, в която се опитват да съхранят традициите в центъра на града. Денем е неугледна, но вечер има две къщи дълги опашки за концертите на всеки час. И ние минахме. Никога не съм бил фен на джаза, но всъщност много ми хареса. Специално тази зала е просто едно празно помещение 10х10 метра, в което публиката стои права, а бендът свири. В последната вечер минахме през три клуба на новата улица на джаза и наистина усетих тръпката. Стоиш лице в лице с истински, страстни музиканти. Редуват класически и авторски изпълнения, импровизират. В единия клуб музикантите бяха трима и свиреха нещо средно между блус и джаз в класическия формат "китара, дъска за пране с консервени кутии и хармоника". В другия имаха пълен състав с пианист, тромпет и т.н. Джазът разполага с по-богат инструментариум, защото след Гражданската война много духови инструменти на пехотата остават в Юга. Така да се каже, средствата на производство създават нови отношения. Два пъти на вечер музикантите минават с шапка за дарения - не съм сигурен колко стабилно е препитанието им, но в единия от клубовете (този с пианото) публиката просто цвилеше от удоволствие. Гъстата тълпа се изливаше на улицата.
Една от традициите на града са джазовите погребения. Покойникът пътува към гробището, съпровождан от траурен джаз. След опелото, тълпата тръгва като шествие към дома на семейството. Музиката постепенно набира ритъм, докато накрая пристигат пред дома и почват парти на улицата за отпразнуване на живота на починалия.
Нови Орлеан е интересен пример за различните маниери на колонизация в Новия свят. Французите са неумели колонизатори (може би това е комплимент). Когато кралят на Франция решава да започне бизнеса по Мисисипи и нарежда да се основе града (1719 г.) , няма много желаещи да се заселят там. Както знаем, английските колонии се заселват от религиозни бежанци. Испанците прехвърлят млади авантюристи и се опитват да "работят" с местните племена, създавайки нови градове ("редукции", понеже идеята е да се намали броя на селищата за по-лесен контрол) и местейки милиони хора. Португалците внасят милиони роби, понеже нямат човешкия ресурс от метрополията да заселват Бразилия. Франция "решава" религиозните си проблеми по-рано. Джон Лоу, министър при краля (и известен с печатането на пари), предлага творческо решение. Рекламна кампания популяризира прелестите на Новия свят - прекрасен мек климат, чудесна природа и приятелски настроени индианци. Много хора решават да се възползват от тази предтеча на промоциите и се записват като колонисти. На място откриват безкрайни блата, тропически бури и жълта треска. Скандалът е голям, в крайна сметка изнасят затворници и скитници към Делтата и те създават града. Понеже нямат много полезни умения, кралят заселва и няколко хиляди германски земеделци на север по реката. Те осигуряват храната на Нови Орлеан. Търговията така и не тръгва в мечтаните размери - нагоре по реката няма никой, който да търгува, а Франция не успява да усвои дори приоритетния Квебек. Нови Орлеан си остава град "на загуба" до момента, в който го продават на Испания (около 1760). Според гида ни испанците въвеждат дразнещ, но необходим ред (закони, тротоари, мерки против пожарите и т.н.), но нямат планове да заселват града. Когато Наполеон слага брат си на престола на Испания, Нови Орлеан и Луизиана са "върнати" на Франция, а той веднага ги продава на САЩ, за да не ги загуби в постоянната си война с Англия. Нови Орлеан става част от Юга, макар и да запазва някои свои черти, особено в расовите отношения. Както каза гидът ни, Нови Орлеан тогава е по-скоро най-северният карибски град, отколкото град от американския Юг.
Културата на Нови Орлеан се води "креолска". Честно казано, така и не разбрах дали креоли са наследниците на европейците или смесените наследници на европейци, африканци и индианци на Карибите. Така или иначе, френската толерантност или лежерност позволява смесване на езици, раси и култури, което няма в колониите на Англия или Испания например. Креолските къщи имат вход отстрани, който минава покрай калкана на къщата и води до истинския вход, който е отзад. А отпред е "дюкянът", публичното място. По някое време възниква модата с железните балкони. Конкурират се ковано с лято желязо. Лятото е по-хубаво, но по-нетрайно. (Дилеми на суетата.)
Това е решетка на канал в долната част на фасадата - когато има наводнения, водата се изтича под къщите. Преди времето на дигите Нови Орлеан може би е бил като Венеция.
Вляво е господарската къща, а вдясно - сервизните помещения. Една от противопожарните мерки, въведени от испанците, е изнасянето на кухнята от къщата. Друга мярка е високия калкан между къщите. Нещо любопитно - когато синовете поотрасвали, ги пращали в сервизното помещение, да разполагат със собствено пространство. Думата за сервизната сграда е "гарсониера", "жилището на момчето". Напуши ме смях, когато гидът го обясни.


Тази къща е била публичен дом с добра репутация. Между втория и третия етаж има забити метални пръти (виждат се главите им). Слагат се, за да държат конструкцията на иначе дървените къщи в нестабилната земя на града.
Една от уникалните практики в Нови Орлеан, просъществувала чак до Гражданската война, е т. нар. "пласаж", "поставяне". Във Френска Луизиана било допустимо да има свободни хора с негърска кръв. (В САЩ всяка капка негърска кръв правела човека роб; това позволявало на плантаторите да използват робините си за разплод.) Та един път в годината квартеронките (една четвърт африканска кръв) имали бал, на който присъствали заможни и богати бели мъже. Ако някой мъж харесал дама, уговарял с майка й "пласаж". Квартеронката му ставала официална любовница. Той се задължавал да й построи къща във Френския квартал, да й осигури издръжка и прислуга, както и да плаща образованието на общите им деца, които носели неговото име. Така се появили много от къщите във Френския квартал и много хора с многорасова идентичност. Жените с африканска кръв имали влиятелно място в живота на града, включително като посредници между културите. Пример за това е вуду.
Вуду се оказа изненадващо кастрирана практика във версията й за туристите. Посетихме "единстевения" музей за вуду. В преддверието един бял мъж с бяла коса продаваше билети. Оказа се собственик на музея, вуду шаман и друид. Вуду е смесица от африкански и католически вярвания, така че почитаемият свещеник бе комбинация три в едно. Бързо усетих греха на склонността към ефекти. "Свещеникът" имаше маниер да хвърля тихи бомби: говори тихо и пуска шашкащи твърдения, като прави паузи, за да види ефекта и да получи въпрос, понеже събеседникът си мисли, че не чул правилно. Например, "Вкъщи имам дракон". Пауза, шашкане. Но някой се досеща: "Имате предвид гущер? - Комодорски варан." Както и да е, музеят беше по-скоро илюстративен, отколкото преживенчески. Но отново ми направи впечатление странната толерантност на местните католици. Вуду се базира на африкански вярвания за духовете на живите същества и т.н. Има и магии на принципа на подобното, кукли с игли, гри-гри (кесийки със смес от прахове за любов, пари, късмет и контра-гри-гри) и пр. Но вуду свещениците са и католици, а епископите официално подкрепят вуду. Особености на националната колонизация...
При вуду обаче, за разлика от католицизма, жените-свещеници са по-влиятелни от мъжете. Те се наричат "кралици", а мъжете - "доктори". Най-известната кралица е квартеронката Мари Лавьо, живяла в първата половина на 19. век. Гробницата й е покрита с цветя и надраскана с пожелания. (Надраскващ три хикса; почукваш три пъти по камъка; тя се буди; казваш си желанието; оставяш подарък; почукваш още три пъти; тя заспива; когато желанието се сбъдне, задраскваш хиксовете.)





Гробището Сен Луи е едно от най-посещаваните места (от туристи). На снимката вляво има три реда "пещи", евтини гробници. Когато човек почине, се слага в този саркофаг. След една година гробницата се отваря и костите му се избутват назад, в улей, от който падат "някъде долу". По време на епидемии, при няколко смърти в семейството, се прави следното. Първо се погребва един покойник. Останалите се погребват временно някъде другаде. След една година костите се избутват, изравя се временно погребаният и се слага в същата гробница. И така мъртвите чакат ред, за да може всеки да полежи по една година в "пещта", преди да бъд е избутан "там долу". Не знам доколко гидът не ни пързаляше, но това е, което чухме. На снимката се вижда колко е потънал в земята първия ред гробници.
А това са по-луксозните фамилни гробници. Прилича на малък град.













Един друг пример за културно наследяване и смесване бяха "Племената" на "Индианската Марди Гра". Марди Гра е карнавалът на Нови Орлеан, днес повод за турбо туризъм. Някога от него били изключени племената около града. Затова те си направили собствен карнавал. Това са костюми за карнавала. Има 15 племена, и всяко от тях всяка година шие по четири костюма - за вожда, втория вожд, кралицата и знаменосеца. Един такъв костюм струвал поне 8000 долара. Този Марди Гра всъщност в момента бил по-интересен, защото не бил толкова известен на туристите. След всичко товами дойде изненадващо да разбера, че всички "племена" всъщност са квартали на чернокожи американци. Всъщност не индианци, а афроамериканци са носителите на традицията.
Пауза за храна: това са известните в Нови Орлеан бинети. Много напомнят бухтичките в България.










Едно от нещата, които искахме да видим, е как градът се възстановява от урагана "Катрина". Все още десетки хиляди жители не са се върнали по домовете си. Програмата за възстановяване, финансирана от федералното правителство, явно се използва и за разчистване на нежелани квартали. На някои места разрушават напълно здрави и обитаеми блокове, за да строят нови с неясна собственост. Известният Девети Район (NinthWard), квартал близо до центъра с преобладаващо афроамериканско население, пострадал много от наводненията от спуканите диги, е пример за местни и външни усилия. Фатс Домино, музикантът, дава личен пример, като остава да живее в къщата си. Тече и активно организиране на общността (community organizing). Брад Пит пък е подел кампания и финансира изграждането на десетки къщи ("питки") с модерен дизайн на мястото на разрушените.
Отидохме и на пътешествие с корабче из блатата и каналите на юг от града. Районът се оказа изненадващо населен и използван. Макар и природен парк, имаше къщи и производствени мощности. Видяхме едно гробище около стара индианска могила. Хората в блатата и каналите са бедни, преживяват от лов на риба, скариди, алигатори. (Алигаторското месо е един от специалитети на града. Като малко по-жилава бяла риба е.) Тук-там имаше знаци за по-състоятелни собственици - на дънери в реката бяха забодени табели "Posted", означаващи частен пристан. Леко абсурдно. Нашият кормчия и капитан беше местен, с вид на стар морски вълк, с малко груб хумор основно на тема опасностите на блатото и кого ще хвърляме на алигаторите. Оказа се, че алигаторите (да не се бъркат с крокодили!) обичат белите пухкави сладки за лагерен огън (marshmallows).
Районът е целия прорязан от тръбопроводи. На юг, в самото море, е една от най-големите рафинерии и разпределителни станции за нефта от Залива. На места видяхме и изоставени затапени сонди за нефт и газ. Каналите се оказват недалновидна идея - по тях солената вода нахлува към сладководните блата и езера.


 Алигатор със сладка на главата.















Изоставена сонда за газ и нефт.












Всъщност делтата умира, и Нови Орлеан е обречен да стане остров. От 1932 г. до днес са загубени един милион акра (4000 кв. км. от делтата). Морето настъпва неумолимо, и то без ефектите от покачването на нивото на океаните да се е проявил все още. Проблемът илюстрира пагубната дързост на човека да покорява природата. Американците (които всъщност много приличат на руснаците, но това е друга тема) имат такова механистично (по Зелински) отношение към света - да покоряваме, да "хващаме в бетонен ръкав", да правим всичко по наш вкус и удобство. Като
погледнете на какви места има къщи и колко усилия и ресурси струва това, виждате човеко-центрираността. След годините на "великих строек" от 1930-те в САЩ, Мисисипи е цялата в диги и бетон, чак до устието си. Представете си тази велика река. Тя събира водите от Канада на север до Скалистите планини на запад и Апалачите на изток. Това са колосални количества почва и наноси, които са създали делтата. Но понеже реката вече не излива наносите си на голяма площ, а само в устието, цялата неслегната още част от делтата (върху която е и градът), потъва, без да получава нова почва. Няма как, там вече са обградените с диги къщи с телевизори и т.н. Реката "строи" нова делта далеч на юг, а сегашната делта изчезва. Всичко се променя, защото не всичко тече както преди. След "Катрина" е имало опасност морската вода да навлезе дълбоко към сладководните блата и езера и да унищожи екосистемите, затова отпускат някои от дигите на завоя на Мисисипи на изток, с цел реката и наносите й да пресрещнат прилива. Ефектът се е получил, но със странични ефекти: Мисисипи е претъпкана с торове заради колосалното земеделие нагоре по течението - съответно е имало бум на растителността, вкл. инвазивни видове, които са успели да преживеят зимата и да се разпространят. Както каза рейнджърът, единственото работещо решение е масово изселване на хората от там, където те не принадлежат, разрушаване на дигите и оставяне на реката да свърши своето. Няма как да стане в този свят... Когато разбъркаш една балансирана система на милиони години, всяко решение на проблем става проблем по себе си...
Да завърша с възхищението си от американските рейнджъри. Ще ми се нашите горски да имаха такива правомощия, осигуреност и мотивация. Напети, горди хора, кръстосвачи на горите, учтиви и услужливи. В парка имаше една зала с експозиция за делтата. Един от рейнджърите ни направи около 40-минутна презентация за изчезването на делтата. Говореше като естествоизпитател и като природолюбител - компетентно и страстно. Явно не пропускаше възможност да образова публиката, а и ние сигурно сме били очевидно близки по убеждения. Човекът говореше критично глобалната подредба на нещата, а ежедневният му опит в парка придаваше тежест на думите му. За пореден път видях колко съвестни и съзнателни хора има "на фронтовата линия" в САЩ и как сбърканата им политико-икономическа система опропастява техните усилия.

понеделник, 19 май 2014 г.

Делта блус

Когато на хубав човек му е тъжно, това е блус, казва градската поговорка. На юг от Мемфис, по Мисисипи, навлязохме в района, където блусът е създаден от черната мъка на черните ратаи. Между Мисисипи (на запад), Мемфис (на север) и река Язу се намира т.нар. Делта. Това са много плодородни наносни равнини, част от "Черния пояс" (Black Belt). Днес така се наричат щатите с висок процент черни американци, но тяхната концентрация върху картата съвпада напълно с дъгата на чернозема. Тези територии са били най-богатите и продуктивни плантации, съответно с най-много роби. Черната земя вече не е от такова значение; черните хора обаче са останали.
Щатът Мисисипи е много красив, и е най-бедният в страната. Пътувахме по време на буря и виждахме наводнените полета около пътя, където Мисисипи излива плодородни наноси. Къщите бяха едноетажни, струпани по няколко без видима причина. Дори домовете с джипове пред тях изглеждаха бедни.
Районът е беден не само защото е основно земеделски. Чак до Втората световна война тук преобладават примитивни начини на земеделие заради евтината работна ръка. Плодородната земя и робския труд сякаш са проклятие през поколенията.
Може би знаете, че музиката на XX век реално е създадена от афроамериканците. Рокендролът, блусът, джазът, R&B и, разбира се, хип-хопът, са все продукти на черното преживяване. Това не е толкова чудно, ако приемем известната теза, че изкуството е критична или осмисляща реакция на действителността. Ако хип-хопът е много критична, насечена поезия в ритъма на градското гето, то блусът се разлива като самата Мисисипи - не бунтарска, а по-скоро безкрайно търпелива.
Защо са тъжни (blue) черните хора след освобожението си? Еманципацията след Гражданската война в САЩ е пример за видовете свобода. Линкълн дава на черните американци "свобода от" - от физическо насилие, произвол, разделяне на семействата и т.н. Но той не дава "свобода да". Реално, на освободения роб се казва - "Ето, върви си. Свободен си. Може да нямаш грамотност, дом, пари, инструменти, превоз, църква, политически представители... Но си свободен - прави каквото искаш". Ясно е, че това е много ограничена "свобода да" правиш нещата, които искаш. Това, което най-често се случва, е че бившите роби стават изполичари (sharecroppers) - работят на земята на бившите си робовладелци, срещу което им дават част от продукцията си. Липсата на капитал прави невъзможно наемането на земя. Изполичарите са закрепостени - в началото на сезона наемат от плантатора инвентар, семена, животни на безбожни цени, след което трябва да връщат тези дългове в натура, плюс наема на земята, който обикновено е половината добив. Това положение продължава чак до механизацията след ВСВ. Евтиният труд прави безсмислено въвеждането на технологии. Впрочем "свободата да" е пряко свързана с понятието "социални права" - това, което ти е небходимо за пълноценен живот. Точно в края на описвания период, през 1944, Рузвелт формулира "Втората харта за правата" (Bill of Rights, първата е с гражданските права и свободи): работа с достойно заплащане; храна, дрехи и свободно време; право на фермерите на справедливо възнаграждение; свобода от монополи; дом; здравна грижа; пенсия; образование. Това е списъкът на достиженията на социалната държава. Между нея и свободата на робите има цял век на блуса.
И така, пътувахме през щата Мисисипи към Кларксдейл в Делтата, една от многото столици на блуса. Брендън беше запазил една нощувка в Шакъп Инн - нещо като Колибарския хан. Мястото се рекламираше като култово с многото блус история наоколо. Кларксдейл е град от къщи. На път към хана минахме през едно кръстовище, на което според легендата Робърт Джонсън продал душата си на дявола срещу гениалност в блуса. Пристигането в хана обаче ни изправи пред отрезвяващо откритие.
Колибарският хан се оказаха колибите, поддържани в "автентичен вид", на изполичарите, които работели на плантацията на бившия робовладелец Хопсън. Неговото семейство сега било собственик на хана. Синовете не са виновни за греховете на бащите, но този бизнес ни отврати. Малко по-късно разбрахме, че бедният щат Мисисипи е влязъл в крак с модата на всеки щат и град в САЩ - търсете туриста! Туристите идват и си оставят парите тук! Ние не можем да произвеждаме, внасяме стоки и парите ни изтичат навън, но можем да вкараме тук портфейлите на чужденците! Туризмът е мизерна работа, дори и "етнографския". Реално, използваш стереотипите за себе си у другите и ги каниш в един несъществуващ свят, в който прислужваш в ниско платени професии и се опитваш да бъдеш "на нивото" на стереотипите за себе си. Делта блус туризъм. Значи ли това, че ще видим музиканти, които не творят, а свирят според това, което си мислят, че ние си мислим, че блусът е? Разбира се, цялото лицемерие лъсва с фаянсовата белота на тоалетната в колибата. Автентично, но все пак, потребителят иска своето. Спахме в стаи, в които семейства от седем-осем души са изнемогвали в мисли за неща като зъбобол и дали ще вали утре, с климатици с бележка "не изключвай като излизаш". Куул! Романтиката на блуса изключва откровения разговор как точно е възникнала тази музика.
За наш късмет попаднахме на друг канал за "реклама". И тук е иронията на интернет. Ако отидеш на място и се оглеждаш, попадаш на нещо като хана. Но в глобалната Мрежа можеш да откриеш непродавани неща. Така отидохме в "Red's" - препоръчано заведение за блус. Оказа се "дупка в стената" - малко пространство с място за блус бенд. Таксата беше символична - седем долара, и продаваха само бира. Първото, което видяхме на влизане, беше бенда - барабанист, китарист и хармонист. Като музика на бедните, блусът обикновено се свири с китара, дъска за пране и хармоника. Певецът жалеше за някаква любов, а патроните на заведението му подпяваха. Мъжът се люшкаше, за да изрази емоциите, и така и не ни стана ясно дали беше пиян, или това беше стилът му. Когато седнахме, микрофонът пое китаристът, Антъни Шеръд. Впоследствие се оказа, че е известен, но сюрреализмът на вечерта беше, че не можеш да разбереш човекът професионалист ли е, или е минал да посвири. Не, че не беше добър - просто нямаше концертно усещане, а по-скоро нещо като събиране на по бира и музика. Направи ми впечатление, че от около 20 човека в салона, само един не беше бял. След малко учудването ни нарасна, когато разбрахме, че хората около нас са от Европа - Италия и Англия. Върхът беше, когато един гост с китара на гърба тръгна да излиза, а Антъни му подвикна: "Хей, почакай, я ела да посвирим!". Мъжът се оказа италианец и двамата с Антъни изсвириха поне пет феноменални блуса! Без да се познават. Удивително. По някое време се включи и човек с хармоника, който до момента беше стоял като гост. Не знам дали това беше делта блус; не знам дали беше автентично; аз съм просто турист, но беше човечно.

събота, 17 май 2014 г.

На фермата

Прекъсвам за малко разказа за пътешествието на Юг, за да споделя днешни впечатления. Днес бях ратай на ферма с органично земеделие. Един от колегите ми работи там и ми предложи да видя как стават нещата. Най-интересно ми бе как фермата и града си взаимодействат.
Фермата (Green Door Gourmet) е само на 15-тина минути с кола от Нешвил, което е основна предпоставка за рентабилност (мислете за поясите около града по фон Тюнен). Мястото е едновременно ферма, пазар, магазин и местенце за пикник. Площта й беше няколко десетки декари.
Така изглежда веднага след свърването от главния път.












А размерът на паркинга говори за посещаемостта.








Имаше лехи с няколко вида кейл, зеленчук от семейството на зелето и броколите, който американците обичат на салата и задушен в тиган, зеле, броколи, зелен боб (нисък), домати, краставици, ягоди и много други. Днес късахме кейл за няколко големи поръчки. На снимката се виждат подготвени лехи. Основният проблем са плевелите. Понеже земеделието е органично, справят се с тези ивици черен найлон. Подготвя се издигната ивица пръст, вкарва се маркуч за капково напояване (виждат се на преден план), "облицова се" с черния найлон и в него вече се бучкат семената или разсада. Едно ниво по-нагоре е "биодинамичното" земеделие, което използва само природни дадености и ресурси. При него вместо найлона слагат мулч (напр. стърготини или слама).
Как функционира фермата? Собственикът (за съжаление не е кооператив, което би било следващото ниво по социалната скала ;-)) наема около 15 души, които работят четири работни дни и събота (заради пазарите). Те се занимават с всичко от полската работа до транспорта. Един от тях, специалиста по органично земеделие, е на заплата (salary). Останалите са на надница (wage). Почти всички са между 25 и 30-годишни. Някои са музиканти, други - студенти. Направи ми впечатление колко мотивирани са. Собственикът постоянно е в движение и няма "контрол". Дават се задачи. Но като екип ми се видяха много сплотени, поемащи инициатива и вършещи работата съвестно. Приятелят ми каза, че парите не са много добри; но всички са ентусиасти на хубавата храна и ги мотивира възможността да учат органично земеделие, това, че правят нещо добро за града, и гъвкавостта в ангажиментите.
Освен този постоянен екип, около 20 души работят по 4 часа седмично и получават заплащане в натура - реално работиш за седмична зарядка хубава храна. Предполагам, че ги координират така, че да са там при пикови натоварвания.


Фермата работи изцяло с оглед на търсенето, по няколко пътя. Първо, няколко магазина поръчват директно от тях и фермата им доставя заявките на място. Това е предвидимо търсене. Второ, два пъти в седмицата продават на свой щанд на два от фермерските пазари в Нешвил. Както едно време, пазарите са дневни - например понеделнични и съботни. Трето, имат една инициатива "направи си сам кашон със зеленчуци", която е нещо като гъвкаво "земеделие, подкрепено от общността" (обяснявам го в четвърто). Всеки понеделник във фермата приемат поръчки и плащания по интернет за зеленчуци в събота. За утре имаше 200 заявки. Заявките не са за конкретен продукт. Купуваш пакет и в събота получаваш един кашон, който пълниш от щандовете. Има известни ограничения, така че няма юруш (напр. до 5 домата, до 2 тикви и т.н.). Това също е доста предвидимо търсене. И четвърто, имат "земеделие, подкрепено от общността" (community supported agriculture). Това им е най-неразвития канал, поради големия обем други начини за поръчване. При CSA граждани се абонират в началото на сезона за фермата (напр. 50 или 100 долара на месец според "плана"). За това получават определено количество продукция всяка седмица, според това какво има в момента на фермата. Има и известно споделяне на риск (мана, слана, и пр.), заради което и се казва така. Това е много сигурно и предвидимо търсене. Разбира се, имат и магазин на място, а пред него има морава с катерушки и беседки, с маси за пикник. Идеално място за отмора!
Така по тези различни канали една такава ферма е много конкурентноспособна на хипермаркетите и стига до клиентите си максимално пряко.


На снимките се вижда как са направили магазина приятно и уютно място.

Мисля, че такива ферми могат да се направят и в България. Имайте предвид, че това е изцяло пазарен проект и той се състезава в "Чревото Адово", в държавата на Монсанто и на субсидираната царевица.













Това е добър пример за предприемчивост, гражданско общество, социален капитал (доверие и връзки между хората), устойчиво развитие и използване на мода по добър начин.








Какво правих аз? Четири часа късах кейл (зелен и червен) и нещо средно между лапад и зеле. После приготвях кашони за два магазина. Награда - кашонче за мене, и кутия ягоди с - изненада - прекрасен вкус!
Мисля, че за "креативната класа" и интелигенцията е от полза да поработва на полето поне един път в месеца. Късаш, връзваш, късаш връзваш. И като надигнеш глава, зеленият ред е все така безкраен. Калта жвака, небето е заплаха, а осъзнаваш, че не знаеш подходяща песен. :-)
Та, колеги по компютър, трудът на нивата ни помага да видим как се добива принадената обществена стойност, която прави възможен нашият виртуален труд. Сега излизам от интернет. :-)

четвъртък, 15 май 2014 г.

Мемфис, или назад по течението

И така, тръгваме на Юг. Едно дълго заканвано пътешествие към Нови Орлеан, което става възможно, в духа на екзистенциалната психология, след задаването на въпроса, "Какво бихте направили, ако ви остава само месец живот в тази страна?" :-) С приятеля ми от Нешвил Брендън планираме да се спуснем до Мемфис, на Мисисипи, после на Юг през щата Мисисипи, и накрая да прекараме три дни в града на Делтата. Тръгвам с очаквания, които очаквам да се опровергаят - главата ми е пълна с миш-маш от "Хъкълбери Фин" (макар и той да плава по на север, "Квартеронката" на Майн Рид, "Гейбриъл Найт" (култова компютърна игра-главоломка за вуду в Нови Орлеан), историята на робството и пр. Но да видим! На път!
Пътуваме с кола под наем. Пристигаме в Мемфис.
"Then I'm walking in Memphis
I was walking with my feet ten feet off of Beale
Walking in Memphis
But do I really feel the way I feel?"
"Разхождам се из Мемфис
Вървя на десет крачки от Бийл
Разхождам се из Мемфис
Но дали се чувствам така, както чувствам?"
Къде се разхожда, Шер? Бийл Стрийт: препоръчаха ни я като легендарно място на клубове с блус музика. За съжаление се оказа, че улицата е дълга един блок (разстоянието между две пресечки). В Нешвил Главната улица ("Бродуей") с клубовете за кънтри музика е два блока и аз я мислех за твърде къса. Но се оказа, че и в Мемфис безогледно е вършало "Градското обновление" (Urban Renewal). По идея това е вълна в градоустройството в САЩ за обновяване на центровете на градовете, които много често са били бедни и несанитарни квартали, "наследени" от чернокожите американци след изнасянето на децата на европейските имигранти към предградията в края на 40-те до 60-те години. Белите се изнасят на вълната на евтините държавни ипотеки и безплатно университетско образование, които се полагат на ветераните от войната. Според една политическа теория, в масовите войни на XX век елитите печелят подкрепата на масите (пушечното месо и роботите от плът във фабриките) с обещанията за пълни граждански и социални права. Един вид, "помогнете и всички ще участваме в победата". Така след ПСВ се разширяват политическите права (всеобщо гласуване), а след ВСВ се създава Държавата на благоденствието. В САЩ изключени от този процес остават небелите американци.
Та "Градското обновление" на практика е разрушаване на центъра на града (бедняшките квартали), строеж на магистрали, паркинги, големи обществени и бизнес сгради. Градът е за работа, къщата - за почивка, а молът - за пазаруване и забавление. Това разделение на функциите (убийствено за градския живот) е кредото на Градското обновление. А модернизмът е едновременно архитектурният стил и начинът на мислене/действие, създал новия град - за гледане от птичи поглед и от кола, но не и от улицата. Реално граждани остават малцинствата в САЩ, живеещи в пояса между предградията и ситито, в сянката на издигнатите във въздуха "експресни  магистрали" (express highway), по които белите хвърчат между продукцията и консумацията на средната си класа. Последна скоба за този абзац: сигурно сте чували, че на ескимоски имало примерно десет думи за сняг. На американски има доста думи за автомобилни пътища (highway, expressway, freeway, toll road, interstate, parkway, turnpike - това е само за магистралите).
На Бийл Стрийт влязохме за обяд в едно от блус-заведенията. На дневна светлина не беше  романтично, но атмосферата се усещаше. Стените бяха вишневи, имаше корнизи по ъглите, еклектична колекция от картини. Усещаше се дълбоко набита миризма на хора, мазни и люти манджи, метал и дърво в музикални инструменти. Метр д'отелът (?) ни показа плакети на стените с имена на видни гости. Запомних "Пърл Джам" - другите бяха американски знаменитости от спорта и музиката. Признавам, с българската ми мнителност не бях много щастлив от избора на място за обяд. Като ходите в Париж не обядвате на "Шанз Елизе", нали? Цените не бяха високи - все пак туризмът има друг смисъл във вътрешността на САЩ. Както зяпах с необяснимо напрежение сервитьорката - пълничка млада негърка, а тя разпитваше вежливо откъде сме, изведнъж помоли Брендън за препоръка къде да заведе приятеля си в Нешвил. Напрежението ми се свлече и осъзнах, че съм държал в съзнанието си някакво абсурно очакване местната жена да е нещо сборно от черната прислужница от "Том и Джери", на която никога не й се вижда лицето, с "негърски" акцент и граматика, и достолепна черна дама със старомодна шапка и жълт чадър. Предразсъдъци, стереотипи. И това след почти четири години живот в САЩ!
След обяда отидохме до основната ни цел в града - Националния музей на борбата за граждански права. Музеят се намира в мотела "Лорейн", където през април 1968 е убит Мартин Лутър Кинг. Много добре измислен и направен музей. Може би ден е необходим за внимателното му обхождане, защото помещенията му разказват истории - текстове, мултимедиа, предмети - от началото на Робството до наши дни.
За съжаление богатството на Запада се основава на нечовешка експлоатация. Не, че е изненада, но е отрезвяващо да го видиш. Новият свят е приказно богат, но богатствата му са добиват трудно. "Триъгълната атлантическа търговия" - от Европа към Африка се изнасят ром, дрехи и оръжия. С тях се купуват хора - роби. Робите се изнасят в Америка. В Америка робите добиват суровини: памук, захар, тютюн. Тези суровини се изнасят за Европа, където се правят ром, платове, оръжия. И, разбира се, това е крайната дестинация и крайната фаза на създаване на почти цялото богатство от "Новия свят". Вампирския ген на трансатлантическата търговия, която в наши дни има нови прераждания... По около 4 милиона роби са пренесени в Бразилия и към Карибите. Половин милион в Тринадесетте колонии. Англия "регулира" търговията с роби. На робските кораби има нормативи за подреждането ("stow", думата за багж в самолетите днес) на робите; например един мъж-роб се помества в 6 на 1 фута и четири инча (1.80 на 0.40 метра). Търговците претоварвали корабите, та се налагало да има правила. Рационалността на англичаните когато правят мерзости е вбесяваща - спомних си как организират нашествието в Испания (веднага след разгрома на Великата армада) под формата на акционерно дружество, където възръщаемостта идва от очакваната плячка и ретрибуции. В Африка робите били събирани в лагери около пристанищата на европейците. Земляците се разделяли, за да не планират бунтове; жените и мъжете отделно. Реално в такъв лагер трудно можеш дори да разбираш останалите. От Африка обикновено робите първо минавали през други, аклиматизационни лагери на Карибите - нещо като ГУЛАГ, в който да изкарат всички болести на Европа и Америка и да се научат да се подчиняват. Докъм една трета от робите загиват между пленяването и плантациите. Различните европейски държави имали специфични политики, но за това ще разкажа като стигна до Нови Орлеан.
Собствеността върху хора и търговията с тях остава един от най-големите елементи от американската икономика чак до Гражданската война. Един роб към 1860 е струвал средно 300,000 долара по днешни цени (колко цинично звучи). Тоест, стабилна инвестиция, която трудно можеш да си позволиш да загубиш. Бизнесът с роби имал и голям мултипликатор - покрай него се развивали застраховане, банково дело, транспорт, охранителна дейност.
(Из музея). Пред експонат-реплика на изгорен автобус от "Лятото на свободата" (1964 г., бели и черни младежи пътуват през Юга с автобуси "Грейхаунд", за да разбият сегрегацията, тълпи издевателстват над тях на всяка спирка, няколко убити) имаше пано с копие от вестник от ГДР. Заглавието - "Нацисти бият хора в САЩ". Това ми напомни тарикатско-затапващата ирония към критиците на САЩ, "Защо биете негрите?" Но този въпрос е бил доста важен. В историята на движението за граждански права се подчертава ролята на външната политика за реформите на Кенеди и Джонсън. Вкратце, в борбата със СССР за влияние върху новоосвободените държави (Третия свят) САЩ са в много неудобно положение, защото собственото им не-бяло население е третирано като не-граждани. Само за един кратък период след Гражданската война, т.нар. Реконструкция (1865-1877), когато войската на Севера окупира Юга, черните американци имат реални политически права. Една графика показваше броя черни депутати в щатски законодателни органи в Юга. Около 1800 души веднага след войната. После спад до няколко десетки - и така до 1965. После пак към 1800. Обяснението - след изтеглянето на войските на Севера, южняците решават, че просто не искат да живеят заедно с черните. В социално отношение създават апартейд - всичко отделно, от чешмичките до училищата. Политически, ограничават черния вот до няколко процента чрез такси за изборите, образователен ценз (било е строго забранено да се дава образование на робите) и заплахи. Например, имаше една снимка на обесено чучело с надпис "Този нигър гласува". Имаше списъци и с градските бунтове преди ВСВ. Знаех за черните бунтове през 60-те, но тези бяха по-ранни. Не е било рядкост белите да устройват погроми над група, която ги дразни. (Впрочем е пословута Битката за Бризбейн между американци и австралийци през ВСВ, когато "съюзниците" се бият по улиците на града). Тази система се нарича "Джим Кроу", по името на герой от водевили, в които бели с боядисани с вакса лица имитират негри; там Джим Кроу плете интриги, които разделят хората. Сегрегация/разделение - Джим Кроу. Простонародно.
Причината този ред да съществува чак до 1964 е, че американците харесват свободата като правене на който каквото иска. В тази огромна и приказно богата страна в продължение на векове наистина е било възможно всеки да прави каквото си иска. Така отделните щати могат да правят неща, които изглеждат абсурдни или неморални за други щати. И днес в политиката им говорят за "щатски права". В началото ми беше загадка защо свободолюбиви хора като Рон Пол казват, "стига толкова държавна намеса, да оставим този въпрос на отделните щати". Нима щатският парламент не е пак налагане на колективна воля над свободния индивид? Този парадокс се обяснява лесно когато се сетиш, че тези "свободолюбиви хора" са концентрирани в определени щати и че те очакват, че себеподобните им ще вземат по-"правилни" решения от федералното правителство.
Движението за граждански права не е стихийно. Може би сте чували за Роза Паркс, как седнала в автобуса в сектора за бели и отказала да стане, как я арестували и оттам тръгнали протестите. Това са героични истории, а американците обичат героите, но всъщност всичко е било стратегия. Роза Паркс е обучен community organizer, организатор на общности, и сядането й е било планирано като част от кампанията по десегрегация. Движението за граждански права е може би най-влиятелното заедно с профсъюзното движение в САЩ, за демократизирането на американското общество. То се състои едновременно от много силни местни ненасилствени протести, базирани на черните църкви и колежи, на американската съдебна система, която е лесно достъпна за гражданите (все едно всеки да може да сезира Конституционния съд в България) и на подкрепата на част от елита на Демократическата партия, който решава да направи рязък завой поради общественото мнение извън Юга и поради борбата със СССР. С отмяната на законите за сегрегацията американската политика се преобръща - до 1964 Южните щати гласуват ан блок за демократите. Кенеди печели с Юга, с гласовете на католиците (напр. Илинойс-Чикаго) и на градските машини на ДП. Когато Джонсън подписва Закона за гражданските права, споделя "Загубихме Юга за едно поколение". Оказва се оптимист. Оттогава Югът почти винаги почти монолитно гласува за републиканци.
Част от музея е и общежитието на другата страна на улицата, от което е стрелял атентаторът. Стрелял е от банята. По време на движението са убити доста черни (а и бели) активисти, включително лидери, а много черни църкви са били подпалени. Не е било пълна изненада, макар и шокът да е бил голям. Но и Мартин Лутър Кинг минава към по-сериозни и може би по-опасни проблеми след 1965. Той бързо разбира, че политическите свободи без икономически възможности (разбирай, справедливост) не носят много по-добър живот. През 1968 той вече протестира против войната и за икономически права. В Мемфис е, за да марширува в стачката на работниците от чистотата.
В музея Кинг се появява за първи път преди протестите около Роза Паркс (1955 г.). Направи ми впечатление, че всъщност организаторите го канят за "говорител" (spokesman) на протестите. Като видях това, първата ми реакция беше, "Аха, те го канят за говорител, а той по-късно става лидер". След няколко зали с информация обаче осъзнах, че той наистина е говорител. Всяка акция, всеки протест, всяка стратегия, се прави от местна организация. Например, в Бирмингам (Алабама) решават да направят протест срещу шефа на полицията. Всички решения се взимат от местната организация. Тя кани д-р Кинг (или друг "говорител") да говори от името на протестиращите. Но той не е лидер. Затова такива говорители са обикновено свещеници (Кинг е свещеник, доктор е по богословие). А черните църкви са прочути с красноречивите, пламенни и социалноангажирани свещеници. Ние може би сме свикнали да приравняваме Кинг с движението, но той не го направлява. Той наистина е глас. Впрочем, може би нашето българско понятие за лидер е по-близо до "шеф" отколкото американското. Основен принцип на лидерството е да водиш с пример, а не със заповеди.
Скъпи читатели, съжалявам, но не посетихме "Грейсланд", дома на Елвис в Мемфис. Може да останете с мен за следващата дестинация или да отидете при Краля сами. До скоро!
"Saw the ghost of Elvis on Union Avenue
Followed him up to the gates of Graceland
I watched him walk right through".