Днес бях на помен на Боб Нюброу, преподавател във Вандербилт до 2002 г. и едно от светилата на нашата дисциплина, Общностната психология. Ще разкажа за помена, понеже илюстрира какво представлява животът на един водещ социален учен и как тук, в САЩ, се преживява смъртта.
Боб почина внезапно на 2 януари, на 78 години. Поменът (Memorial service) беше днес, за да може да се "отпразнува" животът му по смислен начин от всички, които са били част от него. Поменът беше в Универсалистко-Унитаристката църква, на която Боб е бил член. При пристигането ни имаше опашка от приятели, колеги и роднини, които се подписваха в книга за присъстващите. Във фоайето на храма (отвън изглеждаше като обикновена голяма сграда) имаше малка изложба със снимки на Боб от дипломирането му в гимназията, кариерата му, свободното време и последните години. Имаше и други вещи на делото му, като списанията по общностна психология, на които е бил редактор. От снимките гледаше човек с интересен живот - планинар, социално активен, създаващ важни моменти. Виждах и епохата, 60-те, 70-те, 80-те: големите очила, превръзките на главата, качественото прокарване на свободното време. Напомни ми на снимки на българи от това време. Направи ми впечатление разликата в залеза на живота - и през седмото и осмото си десетилетие Боб е активен, сияещ в костюми и в тениски, чуван от по-младите. Като че ли в нашата култура след 60 хората се (само)отписват.
Залата на църквата беше просторна и слънчева, със стени от големи груби камъни, с дървени пейки. "Амвонът" представляваше подиум с микрофон и пиано, а над него беше единственото изображение - абстрактна картина на пламък в ярки цветове. В залата имаше може би повече от 200 души. Вместо цветя, пишеше в поканата, направете дарение във "Фонда в памет на Боб Нюброу". Присъстваха повечето "старейшини" на дисциплината ни, хора, които лично са познавали, работили са с или са били обучени от Боб.
Службата започна с кратко слово от пастора - жена, която ми напомни класната ми от английската гимназия - много жива, артикулираща, находчива. Разбрахме, че ще говорят един от учениците-сътрудници, дъщерята (втората от трите), един от съратниците (и мой преподавател - Пол Докеки, сам старейшина и католик), един от приятелите, внучката, една от ученичките (негов докторант през 90-те) и съпругата. Пасторът рецитира Еклесиаста, "има време за всяко нещо". И каза, че е време за всичко това - и за плачене, и за смеене. Че сме тук да скърбим за смъртта и да празнуваме за живота на Боб. И точно това се случи.
Преди речите един друг пастор ни покани да изпеем псалм 324 (доколкото си спомням), посветен на преминаването отвъд. Акомпанираше пиано. Аз следих текста по книгата (има по една за всеки втъкната в облегалката). Песента беше много затрогваща. Следваха речите. Целта им беше чрез истории от живота на починалия да се разкрие неговият смисъл и логика и неговото наследство. Боб живял до последно все едно, че ще живее вечно и все едно, че му е последен ден. В куфара му (починал докато били на гости с жена си) открили собственоръчно написан некролог и списък на гостите му за 90-тия рожден ден. Разбрахме, че Боб е роден и израснал на ферма в Айдахо, учил е в училище с две класни стаи, яздил е на кон, за да взима уроци по пиано на другия край на долината. Като гимназист е спечелил щатския конкурс за поправка на трактор. Бил е влюбен в колите и машините. Купувал си е стари коли, за да може да има какво да прави по тях. По-късно се е състезавал. Искал е да стане пастор и е учил психология с тази цел, но открил общностния, активистки подход. Като студент през летата работил като горски пожарникар - хвърляли го с парашут над пожарите в планината. Един от създателите на първата програма по общностна психология - във Вандербилт в края на 60-те (с търсещото име Транзакционна Екологична Психология). Останалото е история, както каза Пол Докеки.
Членовете на семейството и приятелите обрисуваха един много жив образ на много жив човек. Малки и трогателни (докосващи) истории. Например, психологическия му подход във възпитанието ("Хайде сега да седнем и да поговорим защо се случи така. - О, тате, не може ли просто да ме напляскаш и изпратиш в стаята ми?!") Или как с други трима приятели купили солидарно ферма (няколкостотин декара) и се опитвали уикендно да гледат крави, домашни животни, които всъщност били почти диви, но преди всичко това било едно хуманистично убежище (humanistic retreat). Голям почитател и създател на общности. Голям ментор и наставник.
Сълзи и смях се редуваха като в сюита или филм на Рязанов/Михалков. Време да се плаче и време да се празнува. На два пъти свириха трима музиканти - пиано, чело и китара, съседи на Боб, с които се виждал два-три пъти седмично на по песен. Изпяха песента, която им поръчал за погребението си. Забравих да спомена, че последните 20 години Боб е живял в борба с Паркинсон. Аз лично го помня само от два-три колоквиума, на които идваше с проходилката си, за да види какви идеи вълнуват програмата ни. Наистина силен дух. Накрая на службата пасторът ни помоли, за пет минути, да се обърнем към седящия до нас (дори непознат) и да си разкажем по една история от познанството ни с Боб. Досущ като психологически семинар. Съседката ми се оказа още по-отдалечена от Боб - настоящ студент-докторант при съпругата му (клиничен психолог). Последното послание на пастора беше в смисъл, че когато правим добри неща (беше много по-конкретна, например когато помагаме на някой да учи), Боб живее с нас. Тръгнах си с чувство на завършеност, вдъхновение, бистрота.
