На 17-ти януари бях на публично обсъждане на стратегията на университета ДеПол за следващите шест години. Университетът планира развитието си на 6-годишни периоди, като следващата шестлетка е 2012-1018. Цялата 2011-та година е посветена на мислене върху опита от предишния период и планиране на следващия.
Две седмици преди Коледа получих имейл от Президента на ДеПол с покана да участвам в “Townhall meeting” (местен исторически вариант на агората в Гърция – събрание на селището за обсъждане на общи проблеми). Тема – стратегията за развитие на ДеПол за 2012-1018. Поканени са студенти, преподаватели и администрация, завършили и други заинтересовани лица. Четири дати за такива събрания бяха насрочени през януари.
Реших да отида на събитието по няколко причини. Първо, исках да видя как една общност, една организация, може да се самоуправлява демократично. Мейлът подчертаваше, че Планиращият комитет иска да чуе всички мнения. Беше ми любопитно да видя как ще организират дискусията, какво ще е властовото отношение и т.н. Освен това, струваше ми се най-естественото нещо като студент по Общностна психология да отида и „платя членския си внос“ (отделя време и усилия) за развитието на общността си. И накрая, предвид високата вероятност да ми предложат докторантура в ДеПол, чувствах се упълномощен да заява и защитя интересите си като студент.
Събранието се провеждаше в “Welcome Center” (Центъра за гости) на университета. Залата беше подредена с 8 кръгли маси, около които бяха насядали участниците (60-70 души). Имаше само вода и кафе (без обичайните чипс и сладки), което повиши очакванията ми за сериозността на дискусията. Седнах на една маса с напълно непознати. Единственото познато лице в залата беше усмихнатият образ на любимия ми професор тук – д-р Крис Кийс от Департамента по Общностна психология.
Започнахме в 15:05 (на практика навреме). Събранието откри “the Senior Executive for Planning” (баш шефа по планирането) Джей Браац. Госпожата е завършила ДеПол и в момента е някъде по върховете на някоя от компаниите в Чикаго. Поздрави ни с „Добър вечер!“ и понеже публиката не реагира, каза отново „Добър вечер!“, по-силно и енергично. Цялата зала отвърна „Добър вечер!“ и събранието почна с този намек за диалогичност.
Г-жа Браац обясни, че процесът на планиране продължава общо 18 месеца, докъм средата на 2012. На 7-8 януари 2011 се е провел изнесен семинар с около 80 преподаватели, студенти и служители, на който са обсъждали теми и проблеми, които да се включат в стратегията. Пуснаха видео от семинара (като рекламен клип). Джей (тук всички се наричат по малко име, така че преминавам и аз) представи контекста на днешната среща и даде думата на Президента на ДеПол.
Отец Денис Холтшнайдер представи отчета за изминалите 6 години. На всяка маса имаше книжка от около 20 страници, пълна само с теми и булети. По този приоритет е направено това, това и това. Впрочем помествам списък с приоритетите от изтичащия период.
- Качествено образование
- Възпитаване на ангажирани и отговорни граждани
- Разнообразие (има се предвид равен достъп и студенти от всички възможни потекла, раси и пр.)
- Селективно увеличение на броя студенти (тук нещо ми напомни милата родина)
- Засилване на финансовата позиция на университета (в това са много добри – кампанията им за дарения би всички очаквания)
- Още по-добра институционализация на Винсентианските ценности (Св. Винсент ДеПол – патронът на университета)
Отец Денис се почувства длъжен и да посочи и неблагоприятни явления в университета. Например, фактът, че петима професори от малцинствен произход не са били повишени в постоянен статут (tenure). Също така, той на свой ред се опита да постави днешното обсъждане в контекст, като каза, че процесите в ДеПол включват обсъждане на създаването на нов Колеж по здравни науки. Той самият бил неутрален по въпроса. (За разлика от България, тук департаментите решават такива въпроси. Може би най-силните фигури са деканите).
Ключовата фраза на президента, повторена поне 15 пъти, беше, че ние сме ДеПол („Вие сте ДеПол“) и че ние сме най-важни. Отец Денис ми се стори малко нехармоничен. Като че ли ролята на мениджър му беше малко неприсъща. Поне аз така си обясних замръзналата му усмивка и неловките жестове, с които се опитваше да внуши лидерство. Нервните му погледи, съчетани с усмивката, ми внушаваха неискреност. Предполагам, че просто беше притеснен, но нормата изискваше да изглежда като Президент на компания (каквато частният университет всъщност си е).
Както и да е, третият член на Планиращия комитет – енергичен, едър мъж (пак бизнесмен, така да се каже), взе думата и ни организира в самото обсъждане. Постави ни два въпроса: Какво ви кара да се гордеете с ДеПол? Какви са вашите надежди и аспирации за ДеПол през 2018-та? Възхитих се на позитивния и преживенчески начин на поставянето на класическия въпрос за плюсовете и минусите. Американците си умират за такива формулировки. Задачата на всеки участник беше да отговори на листа пред себе си (по 2-3 точки в отговор), после цялата маса да обсъди отговорите и да запише на един голям лист най-важните. Накрая един говорител на групата представя записите върху листа. (Методът напомня „Световното кафене“). През цялото време шефовете от комитета хвърчаха между масите с микрофони и създаваха неформална и делова атмосфера. НИКАКВИ церемонии и формалности от типа на нашите университети.
Ето какво казаха някои от хората относно „гордостите“ на ДеПол:
- Винсентианска идентичност
- Ангажимент с каузата на социалната справедливост
- В света, не в кула от слонова кост
- Силна ангажираност към студентите и ученето им, лично внимание и грижа, подкрепа
- И т.н. и т.н.
- (всичко е вярно)
След тази част, водещият обяви, че десет ключови теми, формулирани на изнесения семинар, ще се обсъждат по групи (нещо като „Отворено пространство“). Във всеки ъгъл на залата се залепва по един голям лист с една тема, хората си избират теми, обикалят и дават идеи. Един отговорник записва идеите на листа. Един лист беше оставен за „други теми“, които не са били формулирани предварително.
Темите бяха:
- Академично качество – преподаване и учене
- Академично качество – изследвания
- Building Affinity (не разбрах това – може би имат предвид чувство на принадлежност)
- ДеПол и Чикаго
- Стратегии за привличане на студенти
- Финансова устойчивост
- Вътрешноорганизационно сътрудничество
- Разнообразие (вж. горе)
- Приоритетност на Мисията
- Развитие и успех на студентите
Това упражнение продължи около 20 минути, в края му всеки отговорник по тема прочете най-важната идея по темата си. Джей Браац благодари на участниците и каза, че всички записи от срещата ще бъдат обработени и идеите ще бъдат ползвани от Планиращия комитет. Всички департаменти и отдели ще получат идеите от събранието, които се отнасят за тях, за да ги включат в своя формален процес на планиране. Без много финални церемонии, събранието приключи точно в 17 часа, по план.
Хората изглеждаха доволни и енергични. Явно този маниер на работа е станал „по подразбиране“. Много от тях коментираха, че разбира се, събранието е много демократично и продуктивно, но много е важно как ще се вземат решенията по приоритетите. Силно впечатление (на фона на българския ми опит) ми направи фактът, че нямаше никакви конфликти и никакви междуличностни или статусни борби от типа „ти менене ме уважаваш достатъчно“, така характерни за нашите институции. Просто бизнес.
Около половината от участниците бяха студенти. (Преподаватели и студенти си говореха на малки имена по масите). Студентите имат много организации по интереси, но са почти аполитични по отношение на университета. Мислят за себе си като клиенти и очакват да получат добро управление и добро образование за парите, които плащат.
В заключение, иска ми се да виждам такива събрания и в българските институции. Дори и решенията да се взимат накрая „в тъмни стаи пълни с цигарен дим“, това би било голяма стъпка към по-ефективно и по-ангажиращо управление на университетите.
